СЪДЕБНА СИСТЕМА. ЕЛАТЕ ГИ ВИЖТЕ! (7) ЗАГОВОРЪТ ЗА ОНЕВИНЯВАНЕ НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ ПРОДЪЛЖАВА!

Документ, депозиран на 12.04.2010 в СРС.

Чрез: Софийския районен съд, ГК, гр.д. 10037/06, I-во гр.о., 41 с.
До: Софийския градски съд, ГК, Въззивна инстанция

ЖАЛБА

от: Красимир Янков Кабакчиев, д.ф.н.
срещу: решение № 1-2-81 от 05.03.2010 г. на Софийския районен съд, ГК, гр.д. № 10037/2006, I-во гр.о., 41 с.

Уважаеми госпожи и господа Градски съдии,
Процесното решение по гр.д. № 10037/06 на СРС, I-во гр.о., 41 състав е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.
І. Неправилност на решението на поради нарушение на материалния закон.
Решението се базира на ЦЕЛИ ТРИ основни и напълно погрешни тълкувания на материалния закон, а именно, че:
– нормотворческата дейност на Министерския съвет (нататък МС) не била административна дейност по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ;
– правилата за атестиране на научните работници по чл. 42, ал. 2 от Закона за научните степени и научните звания (нататък ЗНСНЗ) се били съдържали в самия ЗНСНЗ и в Правилника за прилагане на ЗНСНЗ (нататък ППЗНСНЗ);
– атестирането по чл. 42 ЗНСНЗ, т.е. преди обявяване на конкурс за хабилитирано звание в съответната академична институция (университет, научен институт), било процедура, която се била осъществявала по чл. 18-28 от ЗНСНЗ.
Решението издава тотално непознаване от страна на първоинстанционния съд на материалния закон, в т.ч.: Конституцията на Република България, Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (нататък ЗОДОВ) и Закона за научните степени и научните звания.
Първо, член 7 от Конституцията гласи: "Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица." А чл. 5, ал. 1 и 2 от Конституцията гласят, съответно: "(1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. (2) Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие."
Оттук е ясно, че държавата при всяко положение отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Безспорно Министерският съвет е орган на държавата. Безспорно е налице незаконен акт, състоящ се в неосъществяване от страна на МС на нормотворческа дейност: изключително грубо нарушение на задължение (описано по-подробно по-долу), вменено на МС чрез законов текст, а именно чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ, за издаване на правилник за реда и начините на атестирането.
Второ, по силата на текста на чл. 5, ал. 2 от Конституцията за непосредственото действие на нейните разпоредби, съдът е длъжен да осъди държавата тогава, когато тя в лицето на съответен орган или длъжностно лице е осъществила какъвто и да било незаконен акт, с който е причинила вреди, без всякакво значение дали този акт е административен или не. (Тук се абстрахираме от въпроса дали и как изобщо може държавата да има дейност, която да не е административна!)
Изключително грубо нарушение на Конституцията и на практика нейно суспендиране би представлявал и всеки акт на всеки държавен орган, включително на Върховния съд, който, при липса на закон или законов текст, уреждащ търсенето на отговорност от държавата за следствията от даден неин незаконен акт, да принуждава гражданина да търси защита непременно по силата на закон, а не по силата пряко на чл. 7 от Конституцията.
Трето, съдът в решението си е извършил цяла поредица нарушения на материалния закон чрез следното. Той е регистрирал в него твърдението (стр. 1) в исковата молба, че е налице неиздаване на правилник по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ. Но същевременно е заявил, че издаването на правилник било представлявало нормотворческа дейност, а нормотворческата дейност не била административна.
Основен постулат в правната доктрина е, че ищецът по едно гражданско дело не е този, който определя правното основание за гледане на делото! В дело от типа на настоящото ищецът е длъжен единствено да посочи фактите на своето ощетяване, а съдът е този, който трябва да реши кое е правното основание. Вярно е, че ищецът може да поиска делото да се води на едно или друго правно основание. И в случая това аз, ищецът, съм направил. Но това искане не ангажира и не може да ангажира съда!
В случая съдът е приел, че е налице искане да бъде осъден МС заради неиздаване на нормативен акт и е определил МС като надлежно легитимиран да отговаря по реда на чл. 1 от ЗОДОВ (вж. стр. 4 в решението). Но същевременно приема, че ПОДЗАКОНОВАТА нормотворческа дейност не е административна, въпреки че тя е по делегация на ЗНСНЗ и МС не може да излиза извън рамките на закона. Така е извършено грубо нарушение на материалния закон. Защото, ако нормотворческата дейност на МС не е административна, съдът е трябвало да посочи съответен друг законов или конституционен текст като правно основание за гледане на делото! А не чл. 1 на ЗОДОВ! Обратното – това което прави съдът в случая, е тотален нонсенс! Щом нормотворческата дейност не е административна, тя не попада в полето на ЗОДОВ. И ако не е административна, е следвало делото да се гледа на друго правно основание! Такова основание, при евентуална липса на друго, при всяко положение може да бъде текстът на чл. 7 от Конституцията за отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, и при съображението за непосредственото действие на Конституцията (чл. 5, ал. 2).
Четвърто, във връзка и с горното, и със съвсем явното желание на съда да оневини държавата за нейното изключително грубо двудесетилетно противозаконно поведение, в решението той изобщо не благоволява да установи, че е налице незаконно поведение (бездействие) на държавата – неиздаване на нормативен акт. Фактите са следните:
- от влизането в сила на ЗНСНЗ през 1972 г. и на основание чл. 42, ал. 2 от него, до 1991 г. съществува правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ, който има конкретното наименование Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование (нататък ПАНРСВО). Обнародван е в “Държавен вестник”, бр. 28 от 1972 г. И тъй като съдът в решението си дори не благоволява да спомене този правилник, аз го прилагам тук и моля той да бъде приет като едно от основните доказателства по делото (Приложение 1 – ПАНРСВО)!
- ПАНРСВО е отменен през 1991 г. (Държавен вестник, бр. 27, 1991 г.). И след това, и дори до този момент, т.е. до ден-днешен, в който ЗНСНЗ все още е още в сила, друг правилник по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ не е създаван! Това представлява изключително грубо закононарушение, непрекъснато осъществявано близо две десетилетия от един от основните органи на държавата!
- Няма акт на МС или на друг орган, според който, след отмяната на ПАНРСВО, той да е заместен от друг правилник или от някакъв друг нормативен акт!
Вместо да констатира тези безкрайно ясни и очевадни факти, съдът най-безцеремонно и почти буквално преписва изключително наглите и умопомрачителни по своя идиотизъм лъжи, пуснати в действие по делото от страна на ответника Министерски съвет, според които чл. 46 от ЗНСНЗ бил нормативният документ, визиран в чл. 42, ал. 2 от същия закон (стр. 6 в решението, редове 1-2 най-горе)!
Законодотателят изрично е посочил, че за реда и начините на периодичното атестиране (най-рядко на всеки пет години) на научните работници по чл. 42, ал. 1 от ЗНСНЗ трябва да има отделен, специален правилник – и в академичната общност е всеизвестно, че този правилник е именно ПАНРСВО, който е обнародван в ДВ, 28/1972 г. и беше отменен през 1991 г. (ДВ, бр. № 27/1991). Разликата в съдържанието между Правилника за прилагане на ЗНСНЗ и ПАНРСВО е видна от различните им съдържания. Освен това не съществува и никакъв текст в закон или подзаконов акт, влязъл в сила през или след 1991 г., в който евентуално да се посочва, че отмененият през 1991 г. ПАНРСВО е заместен от Правилника за прилагане на ЗНСНЗ – след съответно негово изменение, или от някакъв друг правилник. Твърдението в обратния смисъл издава или изключително грубо непознаване на нормативната уредба – нещо недопустимо за един съд, или умишлено вписване в съдебно решение на грубо неверни факти – нещо още по-недопустимо!
В чл. 1, ал. 1 от ЗНСНЗ изрично е посочено, че ЗНСНЗ урежда научните степени и звания, условията и реда за тяхното даване и отнемане с цел да съдействува за развитие на науката и за приложение на нейните постижения в практиката. С други думи, по аргумент за обратното, ЗНСНЗ не урежда реда и начините на атестирането.
Чл. 42 ЗНСНЗ се състои от две алинеи. Според (1), научните работници подлежат на периодично атестиране не по-рядко от един път на пет години. Според (2), редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет. Двете алинеи са в Допълнителните разпоредби на закона. Съгласно чл. 32, ал. 2, т. 1 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове (ЗНА) в допълнителните разпоредби се включват правила, които са странични спрямо предмета на акта, но е необходимо да бъдат включени в него. Ergo, редът и начинът на атестирането не са в предмета на чл. 1, ал. 1 от ЗНСНЗ.
Чл. 46 ЗНСНЗ (с текст За прилагането на този закон се издава правилник, утвърден от Министерския съвет) се намира в Заключителните разпоредби на ЗНСНЗ (и не е в Допълнителните). Съгласно чл. 35, ал. 3 от Указ 883 за прилагане на ЗНА в заключителните разпоредби (а не в Допълнителните) се посочва органът, на който се възлага издаването на нормативен акт по неговото прилагане. Чл. 46 от ЗНСНЗ гласи, че за прилагането на този закон се издава правилник, утвърден от Министерския съвет. Следователно ППЗНСНЗ не се отнася до Допълнителните разпоредби, които съдържат чл. 42, който не е в предмета на ЗНСНЗ, понеже е страничен на чл. 1 ЗНСНЗ.
Допълнителните разпоредби не са Заключителните, следователно систематичното място на чл. 42 в Допълнителните разпоредби на ЗНСНЗ го изключва от Заключителните разпоредби. Обратно – щом чл. 46 е в Заключителните разпоредби, не е в Допълнителните, следователно чл. 46 не е еднакъв с чл. 42 ЗНСНЗ.
Пето, чл. 1 от ЗОДОВ гласи: "Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност." В решението си съдът приема, че по принцип МС може да отговаря по дела с правно основание ЗОДОВ, в качеството си на орган на държавата. Но същевременно приема, че делегираната подзаконова нормотворческа дейност на МС не била административна. По този начин съдът нарушава Закона за съдебната власт (чл. 5: Съдилищата прилагат законите точно и еднакво спрямо всички) и не се съобразява с практиката на Върховния съд! Защото например в решение № 9087 от 07. 07.2009 г. на Върховния административен съд, Трето отд. по адм. дело № 9616/2008 е записано следното (вж. Приложение 2): "Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Така регламентирана отговорността е пълна, защото е за всички претърпени вреди, които съгласно чл. 4 от ЗОДОВ са в причинна връзка с незаконосъобразни актове, фактически действия или бездействия на длъжностни лица или административни органи при или по повод изпълнението на административна дейност. Административната дейност в теорията и в практиката се приема като изпълнителна дейност, която наред със съдебната и законодателната дейности са основни прояви на държавна власт. Изпълнителната дейност има различни организационно-правни форми според предметното си съдържание като НОРМОТВОРЧЕСКА, оперативно-разпоредителна по издаване на индивидуални административни актове, правозащитна, която от своя страна се свързва с разрешаване на спорове по функциониране на администрацията или налагане на санкции за неизпълнение, нарушение на административни задължения." [подч. от мен – К.К.]
От това влязло в сила решение на Върховния административен съд става ясно, че, разбира се, нормотворческата дейност на МС е административна дейност, както и че, разбира се, нормотворческата дейност е административна дейност и по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ!
Шесто, в решението е направено изключително грубо погрешно тълкуване на материалния закон, свеждащо се до това, че (стр. 5 в решението, редове 3 и 4 най-горе),
Редът за даване на научните степени и звания е регламентиран в чл. 18 – 28 от раздел IV от ЗНСНЗ.
Вярно е, че редът за даване на научните звания е регламентиран в чл. 18 – 28 от раздел IV от ЗНСНЗ. Но тези разпоредби се отнасят за случаите, когато ВЕЧЕ е налице обявен конкурс за хабилитирано научно звание в съответната научна организация и следва да се осъществи процедура в структурите на Висшата атестационна комисия (нататък ВАК) за даване на съответното научно звание. А в случая по настоящото дело изобщо НЯМА обявен конкурс (поради което е осъществено ощетяването ми) и изобщо няма каквато и да било процедура с мое участие във ВАК! А липсата на обявен конкурс се дължи на това, че не е осъществено атестиране на научноизследователската ми дейност, което е безусловно задължение на всеки научен институт съобразно с разпоредбата на чл. 42, ал. 1 ЗНСНЗ и е нещо, което се осъществява преди обявяване на конкурс и изобщо преди внасянето на документи във ВАК за осъществяване на процедура по присъждане на съответното хабилитирано звание. Съдът или не е вникнал в тези нетрудни за разбиране обстоятелства (което, ако е така, е атестат за ниска юридическа компетентност), или, по-вероятното, се мъчи умишлено да заблуждава с цел да освободи държавата от нейната отговорност! Ако налице е второто обстоятелство, подобно поведение издава страх и зависимост на един съдия от изпълнителната власт: нещо, от което могат да се направят редица изключително сериозни изводи относно морала и законосъобразността в систематичното поведение на представителите на съдебната и изпълнителната власт в тази държава.

IІІ. Неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Първо, налице е грубо нарушение на съдопроизводствените правила в решението, състоящо се в това, че в онази част на съдебния акт, където следва да се посочи вярно ли е или не твърдението в исковата молба, че от страна на МС не е издаден нормативният акт “правилник за реда и начина на атестирането” съгласно с чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ, изобщо не фигурира констатация за издаването или не на “правилник за реда и начина на атестирането” съгласно с чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ! По този начин съдът не се е произнесъл по основния факт и по основния аргумент в иска, а именно, че:
(а) е налице противозаконно бездействие на ответника, състоящо се в неиздаване на правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ (след отменянето през 1991 г. на предишния правилник – ПАНРСВО);
(б) противозаконното бездействие на ответника е довело до невъзможност да се осъществи атестирането на ищеца.
Ето защо е налице непроизнасяне на съда по същината на иска!
Второ, съдът е нарушил чл. 4, ал. 1 от ГПК (Съдът е длъжен да решава делата според точния смисъл на действащите закони). Той не е обсъдил връзката между неиздаването на правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ и неатестирането на ищеца. Съдът е направил друго, също толкова недопустимо и противозаконно. Вписал е в решението невъзможното, а именно че ППЗНСНЗ е Правилник за реда и атестирането по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ. Подобно твърдение е измамливо и престъпно! ППЗНСНЗ не може да играе двойна роля – хем да е правилник по прилагане на ЗНСНЗ в неговата цялост, хем да е Правилник за реда и атестирането, който не е в предмета на ЗНСНЗ. Чл. 90 от Преходните и заключителните разпоредби на ППЗНСНЗ е изричен, че този правилник се издава въз основа на чл. 46 от ЗНСНЗ, не въз основа на чл 42 от същия закон.
Трето, съдът е нарушил чл. 4, ал. 1 от ГПК и във фундаменталната му част относно задължението на съда да решава делата според общия разум на действащите закони, когато те са непълни, неясни или противоречиви. В този аспект са налице две нарушения:
- Липсата на правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ не дава право на съда да си измисля нормативен текст, който да запълва липсата на правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ. В случая съдът е направил това – той е заявил – напълно голословно, че правилникът по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ се бил изпълнявал от ППЗНСНЗ. За да може правилникът по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ да се изпълнява от ППЗНСНЗ, следва да е налице влязъл в сила нормативен акт, с който да е постановено, че правилникът по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ се изпълнява от ППЗНСНЗ – и, съответно, да са налице промени в ППЗНСНЗ, които да му придават функции на изпълняващ ролята на правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ! Такъв акт няма! Следователно съдът грубо нарушава закона, като си измисля наличието на подобен акт! Разбира се, съдът не посочва този акт (тъй като той не съществува), а приема ad hoc факт за неговото наличие. Това е грубо противозаконно поведение, и то на съд!
- Съдът приема, че ЗОДОВ не може да служи като правно основание за дело срещу държавата тогава, когато нанесените вреди от държавата на гражданина не са от административна дейност. Абстрахираме се от логичния въпрос как изобщо може държавата да има дейност, която да не е административна! Съдът, приемайки, че нормотворческата дейност не е административна, е трябвало да гледа делото не на основание чл. 1 от ЗОДОВ, а, например, на основание чл. 45-49 ЗЗД или чл. 7 от Конституцията. Съдът обаче по абсолютно нелогичен и направо абсурден начин използва чл. 1 ЗОДОВ като правно основание, с което в още един пункт изключително грубо нарушава чл. 4, ал. 1 от ГПК във фундаменталната му част относно задължението на съда да решава делата според общия разум на действащите закони тогава, когато те са непълни, неясни или противоречиви.
Вместо да констатира съвършено очевидната и обективната истина, състояща се в това, че не е налице правилник по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ – и съответно, е налице противоправно поведение на ответника, съдът издига съвършено невярната и направо умопомрачителна теза, че, видите ли, всъщност не било налице деликт, защото вместо да приеме правилник по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ Министерският съвет бил приел правилник по чл. 46 на ЗНСНЗ. Работата е там, че, разбира се, правилникът по чл. 46 на ЗНСНЗ не е правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ, а е правилник за прилагането на ЗНСНЗ, който няма нищо общо с правилника за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ и, разбира се, никога не е отменян.
Четвърто, налице е и съществено процесуално нарушение на чл. 4, ал. 2 ГПК, според който: "Съдът е длъжен да прилага закона точно и еднакво спрямо всички."
В случая съдът фаворизира държавата в лицето на Министерския съвет! Неправилно – или от некомпетентност, или най-вероятно умишлено, той прави изключително грубо неверни интерпретации на закона в полза на Министерския съвет, ответник по делото. А този ответник, вместо да се държи като авторитетен държавен орган, гарант на законността, не само не признава, че е нагъл нарушител на закона – погазвал в продължение на близо две десетилетия вмененото му задължение да издаде нормативен акт, но дори вкарва в употреба по делото умопомрачителна лъжа! Цитат от стр. 2 на решението:
Ответникът […] сочи, че не е налице противоправно поведение на МС, тъй като в изпълнение на ЗНСНЗ е приел правилник за прилагане на ЗНСНЗ, а разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ не сочи задължение на МС да приеме Правилник за реда и начините за атестиране на учените.
Ако се наложи това дело да бъде гледано и в Страсбург – нещо, което и без това е вече твърде вероятно, всички тези факти, издаващи беззаконието в поведението на Министерския съвет, позволяващ си да нарушава закона и да не издава правилник в продължение на две десетилетия, а същевременно и изключително ниският морал на един от основните държавни органи, ще бъдат представени там по съответния необходим, законосъобразен и адекватен начин!
Да припомним точно какво гласи чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ: "Редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет."
Лъжата, изказана както от ответника Министерски съвет, така и от съда, че този текст не бил сочел задължение да се приеме правилник за реда и начините за атестиране на учените – е изключителна по своята наглост! И какво сочи този текст, ако не безусловно задължение? Право на Министерския съвет да отмени през 1991 г. правилника и след това близо две десетилетия да не приема друг? По този пункт тук следва специално да се вземе предвид обстоятелството, че становището на представителя на държавата, Прокуратурата, която е страна по делото, е, че исковете по делото са основателни!
Пето, по делото не са взети предвид няколко решаващи за казуса доказателства, които при това се състоят не в какво да е, а във влезли в сила решения на Върховния и касационен съд и на Софийския апелативен съд!
От тези решения е видно, че Институтът за български език при БАН е осъден по две дела за периода от 1988 до 1997 г. заради неатестирането ми и, като следствие от това, необявяването на конкурс за старши научен сътрудник втора степен. Наистина, както е видно от първоначалния ход на настоящото дело, а именно гр.д. № 12074/2002 на СРС, ГК, I-во ГО, 34 състав (вж. и протоколите от заседанията преди даване ход по същество), а и от самото решение по него (№ 42 от 18.02.2003 г.) – доказателства изобщо не бяха допуснати! По този начин беше извършено повече от епохално закононарушение: ищецът предявява иск, съдията изобщо не допуска доказателствата му, след което издава решение – № 42 от 18.02.2003! Това решение към днешна е отменено като недопустимо (разгледан непредявен иск) с решение от 21.12.2009 г. на СГС, II-В въззивен състав по гр.д. № 1613/2006 (Приложение 3 – делото в момента е висящо пред ВКС.) От решение № 42 от 18.02.2003 г. по гр.д. № 12074/2002 на СРС, ГК, I-во ГО, 34 състав се вижда изключително незаконосъобразното поведение на съдийката Г. Михайлова по това дело – поведение, което доведе до протакането му вече повече от осем години само на първа инстанция и до разделянето му на две дела.
Разделянето може да има юридическа логика, но същевременно става така, че в настоящото дело, което е само срещу Министерския съвет, се заличава логиката на исковата молба и се губи връзката с незаконосъобразното поведение и на ответниците по иска Институт за български език и Българска академия на науките, първият от които не осъществява атестация, а вторият не приема критерии и методика за атестиране на учените по чл. 58 от Устава на БАН. Така или иначе, доколкото не е ясно дали горните доказателства по делото – важни за казуса влезли в сила осъдителни решения срещу Института за български език, са допуснати в производството по настоящото дело (гр.д. № 10037/06, на СРС, ГК, I-во ГО, 41 с-в), а и доколкото тези осъдителни решения срещу Института за български език изобщо не са споменати в атакуваното тук решение (и с това е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, ако решенията са приети като доказателства по делото), с настоящия документ аз отново депозирам тези решения (Приложения 4, 5, 6, 7, 8) и моля те да бъдат приети като основни доказателства във второинстанционното производство по делото!
От тези решения (Приложения 4, 5, 6, 7, 8) става ясна същината на казуса. Съгласно с чл. 42 от ЗНСНЗ всяка академична институция е длъжна да осъществява атестация на всеки научен работник най-рядко веднъж на всеки пет години. Видно от решенията, такава атестация не е осъществена спрямо мен в Института за български език при БАН през периода 1988-1997 г. т.е., налице е противоправно поведение на ответника. В решенията е установено, че, ако ответникът-институт беше изпълнил задълженията си, той щеше да установи, че научноизследователската ми дейност отговаря на изискванията за придобиване на научното звание старши научен сътрудник втора степен и щеше да обяви конкурс за това научно звание, с което правата ми да получа атестация на работата си, а оттам професионално признание и получаване на по-високо научно звание, щяха да бъдат уважени – чрез предоставянето ми на възможност да участвам в конкурс във ВАК. И едва след това, след обявен от Института за български език конкурс за старши научен сътрудник втора степен, ВАК щеше да влезе в ролята си да проведе конкурс. С противозаконното неатестиране на работата ми, а, като следствие от това, и с необявяването на конкурс за старши научен сътрудник втора степен ответникът Институт за български език ми нанесе имуществени и неимуществени щети за цели десет години (1988-1997 г.), които според решенията по съответните дела е осъден да репарира. А настоящото дело, чието първоинстанционно решение е атакувано чрез настоящата жалба, е за следващия период, от 1997 до 2000 г., в който, както се посочва в атакуваното решение (вж. следващия абзац), не е осъществена атестация на научноизследователската ми дейност.
Шесто, в атакуваното тук решение (стр. 3) е записано: "Не е спорно в производството обстоятелството, че за периода 01.08.1997 г. до 26.07.2000 г. Кабакчиев не е бил атестиран като научен работник и не е бил повишаван в звание “старши научен сътрудник II степен”."
Това обстоятелство е вярно, но, от гледна точка на изискването на чл. 42 ЗНСНЗ за атестиране най-рядко веднъж на всеки пет години и поради нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на редица доказателства, съдът не е констатирал дали аз, ищецът, съм бил атестиран или не в предишните месеци и години – преди периода 01.08.1997 – 26.07.2000 г., за да може да се направи законосъобразен извод относно наличието или не на нарушение на чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ и за исковия период по настоящото дело. Тук съдът допуска поредно нарушение на съдопроизводствените правила с това, че не обсъжда присъстващите в делото други доказателства (включително влезли в сила съдебни решения), от които е видно, че аз не съм атестиран и през периода преди 01.08.1997 г.

ІV. Необоснованост.
Основната необоснованост в решението се състои в това, че съдът е приел, че нормотворческата дейност на Министерския съвет не е административна, но въпреки това е гледал делото с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ – и го е решил на това основание. Щом искът е за следствия от неосъществена нормотворческа дейност на Министерския съвет, а нормотворческата дейност не е административна (според решението), съдът е трябвало да гледа делото на друго правно основание.

Петитум
Моля процесното решение да бъде отменено като незаконосъобразно, и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат уважен искът ми, с всички произтичащи от това законови следствия.

Доказателствени искания.
Гласни. Моля да бъде допуснат един свидетел при довеждане, който да даде показания относно претърпените от мен неимуществени вреди.
Писмени доказателства.
1. Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование, обн. в “Държавен вестник”, бр. 28 от 1972 г. 2. Решение № 9087 от 07.07.2009 г. на ВАС, Трето отд. по адм. дело № 9616/2008. 3. Решение от 21.12.2009 г. по гр.д. № 1613/2006 на СГС, II-В въззивен състав. 4. Решение № 87 от 20.07.2000 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 1112/1999 г. 5. Решение от 30.11.2000 г. на САС, Втори състав, по гр.д. № 1770/2000 г. 6. Решение № 454/13.05.2002 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 697/2001 г. 7. Решение от 24.07.2003 г. на САС, Втори състав, по гр.д. № 1925/2002 г. 8. Решение № 211/05, от 23.06.2005 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 2630/2003 г.
12.04.2010 г. София Подпис:

ПОРЕДНО ЗАЯВЛЕНИЕ ДО ВКС С ИСКАНЕ НА ОТВОДИ

Документ с вх. № 2501/12.03.2010 г. на Върховния касационен съд

До: Върховния касационен съд, по жалба с вх. № 10444/30.12.2009 г., гр.д. ВКС, IV гр.отд., № 161/2010

ЗАЯВЛЕНИЕ – С ИСКАНЕ НА ОТВОДИ

от: Красимир Янков Кабакчиев, д.ф.н., страна по делото

Правно основание: чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК; чл. 22, ал. 2 от ГПК; чл. 23, ал. 1 и 2 от ГПК

Дами и господа съдии,
Първо, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Елса Ташева, Надежда Зекова, Златка Русева!
Тези три лица участваха в издаването на грубо противозаконен акт – решение № 2791/05, издадено на 03.04.2006 г. от ВКС, IV гр.отд. по гр.д. 2312/2004, според което през периода 1995-2000 г. моята научноизследователска дейност в БАН била атестирана. Налице е предходно влязло в сила решение № 211/05 от 23.06.2005 г. по гр.д. 2630/2003 на ВКС, IV гр. отд., според което моята научноизследователска дейност в БАН не е атестирана през периода 1992-1997 г. и по тази причина е осъден институт при БАН! Няма как научноизследователската дейност в БАН на един и същ човек да е едновременно неатестирана и атестирана през периода 1995-1997 г.!
Второ, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Симеон Чаначев, Капка Юстиниянова, Борислав Белазелков, Веска Райчева, Мария Иванова!
Тези пет лица участваха в издаването на грубо противозаконен съдебен акт – определение № 78/05.04.2007 г., с което по един грубо незаконен начин беше отказано правосъдие по моя молба за отмяна (с вх. № ВКС 13330/20.04.2006 г.) на противозаконното решение № 2791/05, издадено на 03.04.2006 г. от ВКС, IV гр.отд. по гр.д. 2312/2004! Издадено беше определение за прекратяване на делото на базата на едно изключително нагло по своята неистинност твърдение, че не съм изпълнил разпореждане на съда! Всъщност, от документацията по делото се вижда, че, от една страна, аз съм изпълнил разпореждането на съда (с цел улесняване на производството), а, от друга страна, съдът нямаше право да предявява това разпореждане!
Трето, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Жанета Найденова, Светла Цачева, Албена Бонева!
Тези три лица участваха в издаването на грубо противозаконен съдебен акт – определение № 96/04.02.2009 на ВКС, ГК, 4-то отд., по гр.д. № 5045/2008, което се базира на повече от умопомрачителното по своята противоправност твърдение, че правилникът за реда и начина на атестирането по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ се бил изпълнявал от Правилника за прилагане на ЗНСНЗ!
Четвърто, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Надя Зяпкова, Любка Богданова, Жива Декова!
Тези три лица участваха в издаването на грубо противозаконен съдебен акт – определение № 966/24.07.2009 по гр.д. № 660/2009 на ВКС, III гр.отд., което се базира на умопомрачителното по своята противоправност твърдение, че дейността на Министерския съвет в изпълнение на законовата делегация за приемане на нормативни актове, не била съставлявала административна дейност по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ!
Пето, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Надежда Зекова, Вска Райчева, Светла Бояджиева!
Тези три лица участваха в издаването на противозаконен съдебен акт – определение № 1708/29.12.2009 по гр.д. № 1564/2009 на ВКС, 4-то гр.отд., с който се отказва правосъдие срещу Министерския съвет заради това, че Висшата атестационна комисия била правосубектна организация – въпреки че както по делото, така и изобщо в България няма абсолютно никакви доказателства за това, че Висшата атестационна комисия е правосубектна организация. Лицата Зекова и Райчева фигурират и в по още едно незаконно решение на ВКС против мен – описани по-горе. Тяхното участие в гр.д. № 1564/2009 на ВКС, 4-то гр.отд. е нагло. Те е трябвало да си направят самоотвод, тъй като са участвали в противозаконно решение срещу мен, и знаят това прекрасно. Освен това на тях не им е и наложен отвод, въпреки че отводът им по това дело е поискан от мен – в заявление до председателя на ВКС с вх. № ВКС 9334/26.10.2009 г. Освен това лицето Бояджиева е автор на съдебно решение на Софийския градски съд по мое (и на съпругата ми) дело, с което е отказано правосъдие срещу Българската национална телевизия. На втора и трета инстанция БНТ е осъдена, решението на Бояджиева е отменено.
Видно от всички тези случаи, може да се каже, че на практика в България НЯМА ПРАВОСЪДИЕ! Унищожителните критики на органите на Европейския съюз срещу българската така наричаща се съдебна система са много точни – и те ще бъдат допълнени с моите данни за беззаконие дори в самия Върховен съд, една част от тях присъстват и в това заявление.
Шесто, в случай че не бъде осъществен самоотвод от страна на гореупоменатите лица на основание чл. 22 от ал. 1, т. 6 от ГПК, моля да бъде приложен чл. 23, ал. 1 и да бъде НАЛОЖЕН отвод на всички тях от гр.д. № 161/2010 на ВКС, IV гр.отд. – по подробно изложените вече съображения!

12 март 2010 г., София, подпис:

СЪДЕБНА СИСТЕМА. ЕЛАТЕ ГИ ВИЖТЕ! (6)

Вчера публикувах едно решение на Софийския градски съд по едно от делата ми срещу нещата, наречени Институт за български език при БАН, БАН и Министерски съвет - всичките те населени от безхаберници и/или нагли нарушители на закона. Решението е правилно и точно, то е тук:
http://kkabakciev.blogspot.com/2010/01/5.html
В това решение обаче се говори за предходното решение по делото, издадено от Софийския районен съд, което с второинстанционното решение е обявено за недопустимо - и е отменено.
Помислих си, че е редно интересуващите се от този въпрос да имат на разположение и отмененото решение. Можете да го видите тук (в съответната релевантна част) в целия му блясък. Според това решение на така наричащата се съдийка Геника Михайлова аз съм предявил иск за следствията от това, че не е била атестирана научноизследователската ми дейност и не е обявен конкурс за старши научен сътрудник втора степен. Обаче иначе аз през исковия период съм бил работел в онзи така наречен институт на длъжност - внимавайте добре - старши научен сътрудник ПЪРВА степен. С други думи, аз съм бил професор, обаче се жалвам пред съда, че не съм станал ... доцент. (За справка всеки може да види съответните текстове на Закона за научните степени и научните звания и да разбере какво е това "старши научен сътрудник втора степен" и какво е "старши научен сътрудник първа степен".)

Казано с други думи, така наричащата се съдийка Геника Михайлова гледа съдебен спор, решава го, обаче не благоволява дори да отвори и да прочете какъв е законът! Тя дори приписва на криминалния институт заявление, че аз съм бил работел в него като професор ("старши научен сътрудник първа степен"). Пише (вж. стр. 1 на "решението" - оригинални правопис и пунктуация): Първият ответник, Института за български език при БАН признава това, че ищецът е заемал при него длъжността "старши научен сътрудник първа степен".

Не, това не е печатна или случайна грешка! Казва го на няколко места в решението (вижте това сами)! Именно затова решението е отменено. Осем години, след като е издадено ...

Всъщност през исковия период по обсъжданото тук дело, а и през всичките 17 години на работата ми в криминалния институт, аз бях "научен сътрудник втора степен" - длъжност, която се дава на начеващи в науката. Умишлено неатестиран от шайка профани, престъпници и дебили, притежатели на научни степени и звания! Умишлено необявен конкурс за съответно хабилитирано звание! За десет от тези 17 години институтът е осъден! И в същото време аз съм учен с огромни приноси в науката, с международен авторитет, автор на теория за фундаменталнии общоезикови закономерности:

http://www.springer.com/linguistics/semantics/book/978-0-7923-6538-9

Постижения, с които не може да се похвали целият така наречен институт, за целия период на съществуването си, 68 години!

За какво говорим?
Говорим за същото.
Съдебна система. Елате ги вижте!
Академична система. Елате ги вижте!
Самата така наречена съдийка Геника Михайлова, разбира се, е продукт на тази система!
Само ще добавя, че, видно от самото решение, искът ми по делото е предявен през 2002 г., днес сме 2010 г., тоест осем години по-късно, и съгласно с текста на наскоро издаденото решение на СГС, което е правилно и точно, делото се връща отново в първоинстанционния съд.

Извинявайте много, аз съм вече почти на 56 г. Делата ги започнах, когато бях на 36 години. До този момент, видно и от някои публикувани в пресата статии -

http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2006/01/29/187378_paragraf_399_ili_pravova_durjava_li_e_bulgariia/

http://www.politika.bg/article?id=13784 -

аз, осъдил криминалния така наречен институт за периода 1988 - 1992 г., не съм получил и една стотинка от обезщетението, което ми е присъдено от съд за този период - за престъпление, извършено от комуноварварската некадърна и профанска шайка, наречена научен съвет на Института за български език при БАН, състоящо се в умишлено неатестиране!

Криминалният институт е осъден и за втория период, а именно 1992-1997 г., а за третия исков период (по обсъжданото тук дело) - 1997-2000 г. ДЕЛОТО, МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ТЕПЪРВА ЗАПОЧВА!

За какво говорим ли?
Говорим за същото.
Съдебна система. Елате ги вижте!
Академична система. Елате ги вижте!
Но говорим още и за това, че това нещо тук не е държава!
Това нещо тук е една истинска кочина!

ЗНАЧИ - МОЖЕ! Едно правилно и точно решение на съд!

На 04 декември 2009 г. публикувах тук, в блога, съобщение, озаглавено "ЩЕ ИМА ЛИ НОВ ЗАГОВОР В СЪДА ЗА ОНЕВИНЯВАНЕ НА БАН?" Това беше едно мое заявление - писмена защита по предстоящото за решаване гражданско дело № 1613/2006 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, 2 "в" въззивен състав. В тази писмена защита отправих предупреждение към съда да не се извършва престъпление!
Ето линк към заявлението:
http://kkabakciev.blogspot.com/2009/12/blog-post.html
Налице е решение по делото. И в него не само, че няма престъпление, то дори е правилно и точно.

Браво на този съдебен състав!

Тук виждате решението - публикувам го без коментар. А в следващо съобщение ще коментирам начина, по който това правилно и точно съдебно решение е посрещнато от така наричащия се председател на така наричащата се Българска академия на науките - една институция, която би трябвало да е образец на законност и уважение към принципите на правовата държава! Но не е!

Дадох под съд Председателя на ВКС

Чрез: Председателя на Върховния касационен съд
До: Върховния административен съд

ЖАЛБА

от: Красимир Янков Кабакчиев, дфн

против: мълчалив отказ на Председателя на ВКС по мое заявление с искане за отводи с № 9334/26.10.2009 г. по регистъра на ВКС

Уважаеми Върховни съдии,
Подадох по реда на Глава осма, Раздел ІІ АПК Заявление до Председателя на Върховния касационен съд със следното съдържание (в резюме):
1. На основание ГПК, чл. 22, ал. 1, т. 6; ГПК, чл. 22, ал. 2; ГПК, чл. 23, ал. 1 и 2. да бъде осъществен самоотвод или – при отказ за самоотвод – да бъде наложен отвод на група съдии по гр.д. № 1564/09, ВКС, IV Гр.отд., а именно Елса Ташева, Надежда Зекова, Златка Русева, Симеон Чаначев, Капка Юстиниянова, Борислав Белазелков, Реска Райчева, Мария Иванова, Жанета Найденова, Светла Цачева, Албена Бонева, Надя Зяпкова, Любка Богданова, Жива Декова.
2. Председателят на ВКС да сезира Висшия съдебен съвет за възбуждане на дисциплинарни производства по отстраняване от длъжност на посочените съдии.
Двумесечният срок за отговор по реда на АПК изтече на 25.12.2009 г. Не последва произнасяне.
Петитум: Съдът да отмени мълчаливия отказ и да върне преписката със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона.
Прилагам: (1) Заявление с искане на отводи № 9334/26.10.2009 г. по регистъра на ВКС; (2) Копие от заявлението и тази жалба за ответника.
04.01.2010 г., София Подпис:

СЪДЕБНА СИСТЕМА. ЕЛАТЕ ГИ ВИЖТЕ! (5)

Отдавна тук, в блога ми за българската така наречена съдебна система, съм описал идиотското съдебно решение на състав на САС, според което правилникът за реда и начина на атестиране на научните работници по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ се бил изпълнявал от правилника за прилагане на ЗНСНЗ:
http://kkabakciev.blogspot.com/2009_06_01_archive.html
Беше внесен от моя страна иск (изготвен от блестящия юрист Петър Дошков, магистър по право и доктор по езикознание) за тълкувателно решение на идиотското решение:
http://kkabakciev.blogspot.com/2009_09_01_archive.html
В края на ноември 2009 г. състав на Софийския апелативен съд се произнесе с решение по този иск ето по този начин:






Така наричащите се апелативни съдии отказват да тълкуват собственото си решение, тъй като според тях на тълкуване не били подлежали мотивите на едно съдебно решение, а само диспозитивът! Обърнете, моля, специално внимание на факта, че решението е подписано без каквито и да било уговорки и от "голямата синя демократка" Куцкова!

Днес, в първия ден на Новата година (ЧНГ на всички нормални хора - дано да е добра), внесох следната касационна жалба с вх. № 9/04.01.2010 г. на САС (отново изготвена от Дошков, сърдечни благодарности):

Чрез: Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, Четвърти състав
До: Върховния касационен съд
КАСАЦИОННА ЖАЛБА
срещу: решение от 20.11.2009 г. на САС, ГК, Четвърти състав, гр.д. № 2094/2007
от: Красимир Янков Кабакчиев, дфн [...]
Уважаеми Върховни съдии,
Подадох молба за тълкувателно решение по гр. дело № 2094 по описа на САС за 2007 г.
САС постанови свое НЕДОПУСТИМО решение от 20.11.2009 г. по описа за 2009 г., с което се отказва правосъдие. Волята на всеки съд е в мотивите му – съобразителна част. Тълкуването изхожда от мотивите на съда – Ж.Сталев, БГПП, 1994 г., с. 441. Тълкуването на неясно решение е форма на авторитетно тълкуване, която е всеобщо важима и обвързва всички държавни институции.
Въпросният съдебен състав за първи път в историята на българското процесуално право постановява, че се тълкува САМО диспозитивът (а не мотивите) на съдебното решение, и щом той потвърждава диспозитива на първоинстанционното решение по гр. дело пред СГС, процесното решение не се нуждае от тълкуване.
Петитум: ВКС да обезсили процесното недопустимо решение и да върне делото за тълкувателно решение, постановено от друг състав на Софийския апелативен съд.

04.01.2010 г., София, подпис:

ЩЕ ИМА ЛИ НОВ ЗАГОВОР В СЪДА ЗА ОНЕВИНЯВАНЕ НА БАН?

До: Софийския градски съд, Гр. отд., 2 “в” въззивен състав, гр.д. № 1613 / 2006 г.

ПИСМЕНА ЗАЩИТА – С ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ДА НЕ СЕ ИЗВЪРШВА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ!
от: Красимир Янков Кабакчиев, д.ф.н., жалбоподател по делото (ищец)

Уважаеми съдии,
С почит към вас лично и поотделно! Не ви познавам, не сте участвали в мои дела. Използвам настоящата писмена защита, за да предупредя да не се извършва престъплението, състоящо се в това, да се вписва в съдебен акт обстоятелството, че съм бил атестиран в Института за български език! Налице са мои подозрения, че е възможно извършването на подобно престъпление – по причини, които подробно са изложени по-долу. Аз работих 17 години в развъдника на некадърност, комунизъм, криминалност и откровена простащина, наречен Институт за български език – и няма нито един момент през тези 17 години, в който да съм бил атестиран, т.е. да е била дадена оценка на научноизследователската ми дейност по смисъла на чл. 42, ал. 2 от Закона за научните степени научните звания (ЗНСНЗ) и чл. 58 от Устава на БАН! Налице са съдебни актове, включително на Върховния касационен съд, намиращи се в доказателствата по делото, с които развъдникът-институт е осъден – с влезли в сила решения – за това, че през периода от 1988 до средата на 1997 година не ме е атестирал! Намери се, обаче, един така наречен състав на ВКС, който издаде решение, според което аз съм бил атестиран през 1995 г. и през 2000 г. Твърдението за атестирането ми през 1995 и през 2000 г. е криминално и профанско! Информация за това престъпно съдебно решение може да се намери в Интернет, в блога ми за съдебната система:
http://kkabakciev.blogspot.com/
и по-точно тук:
http://kkabakciev.blogspot.com/2007/11/blog-post.html
Престъпното решение на ВКС беше последвано от друго престъпно решение на ВКС (също описано в блога), в негов петчленен състав. Образувано по случая е дело в Съда по правата на човека в Страсбург!
Ако съдебният състав по настоящото дело извърши престъпление, състоящо се в това, да впише в съдебния акт твърдение, че съм бил атестиран през периода от 1995 г. до края на исковия период, ще бъде предаден на Върховната касационна прокуратура и Висшия съдебен състав, и ще бъдат сезирани множество други български държавни и други институции, съответни институции на Европейският съюз и Съдът по правата на човека в Страсбург! Съдът по правата на човека в Страсбург при всяко положение ще бъде сезиран заради идиотското и нищожно първоинстанционно решение и заради престояването на настоящото дело на втора инстанция седем години!

Първоинстанционното решение е нищожно, грубо противозаконно, идиотско!
В едната му идиотска част – прекратяването на делото срещу МС, то отдавна е отменено от ВКС. В частта, която се гледа в настоящото производство, то е нищожно, противозаконно и идиотско, защото не е докладвано – нарушен чл. 108, ал. 1 ГПК. Решението е нищожно, противозаконно и идиотско и по цяла огромна поредица други причини. Изобщо и без всякаква причина не са допуснати представените от мен с исковата молба доказателства – писмени и гласни, като по този начин грубо и нагло е погазено фундаменталното право на всеки ищец да представи писмени доказателства по делото и то да се реши въз основа на тези доказателства. Погазен е чл. 110, ал. 1 ГПК, според който "В първото заседание ответникът е длъжен да представи всичките си писмени доказателства по спорните фактически обстоятелства и да посочи другите доказателства и обстоятелствата, които ще установява с тях. Аз съм лишен не само от това право, лишен съм от възможността да представя каквито и да било доказателства! Лишен съм и от правото по ГПК – чл. 110, ал. 2, във връзка с възраженията на ответника в определен от съда срок да представя и да посоча нови доказателства. Погазен е и чл. 111 (1) ГПК, според който "Съдът се произнася с определение за допускане на доказателствата и за начина на събирането им." На пъра инстанция изобщо не е произнасяно определение за допускане на доказателства – а оттам, респективно, и за начина на събирането им! Чл. 109, ал. 1 ГПК постановява, че в първото по делото заседание "всяка страна е длъжна да направи и обоснове всичките си искания и възражения и да се произнесе по наведените от другата страна обстоятелства. След това съдът поканва страните да се спогодят. Ако спогодба не се постигне, по покана на съда ответникът посочва доказателствата си, а ищецът - своите допълнителни доказателства, ако има такива." Видно от протокола по делото, аз изобщо не получих каквато и да било възможност да направя и обоснова всичките си искания и възражения, и да се произнеса по наведените от другата страна обстоятелства. Доказателства изобщо не бяха допуснати!!! Видно от протокола по делото, съдът не покани страните да се спогодят! И практически и теоретически следва да се приеме, че това е можело да стане и спорът отдавна да е забравен. А до този момент делото се влачи седем години само на втора инстанция. Решението на първа инстанция е нищожно, противозаконно и идиотско още и затова, защото чл. 109, ал. 2 ГПК постановява съдът да постави на всяка от страните въпроси по фактическите твърдения на другата страна и отговорите на тези въпроси да се продиктуват накратко от председателя, за да бъдат вписани в протокола. Видно от документацията по процеса, нищо подобно не извършвано по делото на първа инстанция!!!
Първоинстанционното решение е нищожно, грубо противозаконно и идиотско, защото ме лиши и от правото да направя уточнение на иска за имуществени щети въз основа на съдебно-счетоводна експертиза (която не е допусната и не ми е дадена възможност да я поискам)! Лишен съм и от правото да правя уточнение или изменения на иска! Чл. 116, ал. 1 ГПК постановява, че "ищецът може при всяко положение на делото в първата инстанция да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът намери това за уместно! Ищецът може също, без да изменя основанието, да увеличи, да намали или да измени своето искане." С даването на ход по същество още на първото редовно заседание по делото и с лишаването ми на практика ИЗЦЯЛО от възможността да участвам в съдебното състезание съдът погази правата ми и по чл. 116, ал. 1!
Съдът погази правата ми да представя гласни доказателства и така да докажа размера на претендираните неимуществени щети!!! Съдът погази и правото ми да докажа чрез съдебно-счетоводна експертиза размера на претендираните имуществени щети!!! Лишен бях от правото на първа инстанция да поискам различни други доказателства – например за представяне на различни други писмени доказателства, доказващи противоправното поведение на ответниците Институт за български език и БАН!
В първоинстанционното производство е погазен и чл. 124 ГПК: "Преди да пристъпи към постановяване на решение, съдът отново поканва страните да се спогодят, ако естеството на спора допуска това." Видно от документацията, съдът не извърши това и лиши както мен, така и другите страни по делото от възможността да използват този правен способ в свой интерес!!!
Във връзка с погазеното ми право на първа инстанция да правя уточнение или изменения на иска, в производството на втора инстанция в един момент съдът поиска от мен да направя уточнение на иска. Аз направих това уточнение, като увеличих иска, но увеличението не беше допуснато от съда на последното заседание поради невнасяне от моя страна на разликата в държавна такса. Аз реших да не довнасям разликата в държавната такса, тъй като чл. 116, ал. 1 ГПК предвижда да може да се увеличи искът именно в първата инстанция! По аргумент на обратното не може да се осъществи увеличение на иска на втора инстанция! Съответно, ако аз бях заплатил разликата в държавната такса, това щеше да остане за моя сметка и щяха за пореден път грубо да бъдат накърнени правата ми!
В обобщение на горното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено като нищожно и изключително флагрантно противозаконно, а делото върнато на първа инстанция за гледане от самото начало – на първо заседание с определение за допускане на доказателства!!!
Ако съдът не уважи това мое законно искане, моля, на основание макар и на порочно допуснатите чак на втора инстанция доказателства, да осъди ответника Институт за български език при БАН заради това, че през исковия период не ме атестира (нарушен чл. 42, ал. 1 ЗНСНЗ). Доказателство за това, че от страна на ответника Институт за български език е нарушен петгодишният срок по чл. 42, ал. 1 ЗНСНЗ, са следните съдебни актове (доказателства по делото):
- Решение от 24.07.2003 г. по гр.д. № 1925/2002 г. на САС, ГК, 2-ри с-в.
- Решение № 211/05 от 23.06.2005 г. на ВКС, 4-то гр.отд., по гр.д. № 2630/2003 г.
Видно от тези влезли в сила съдебни решения, аз не съм атестиран през периода от средата на 1992 г. до средата на 1997 г., а като следствие от това не е обявявен конкурс на щатното ми място за ст.н.с. втора степен. Освен това, видно от други допуснати на втора инстанция по делото доказателства (съдебни решения) институтът е осъден заради неатестирането ми и необявяването на конкурс за ст.н.с. втора степен с влезли в сила решения и за периода 1988-1992 г. Решенията, които са окончателни и са влезли в сила, са задължителни за гражданите, за административните органи, за общините и СЪДИЛИЩАТА! Правопораждащият факт е неатестирането, а не някакъв друг факт.
Във връзка с горното, на последното заседание по делото на втора инстанция на 27. 11.2009 г. ответникът БАН внесе като доказателство по делото решение на ВКС, което е издадено по-късно от друго решение на ВКС, с което Институтът за български език е осъден за неатестирането ми през периода 1992-1997 г. Внесеното от ответника БАН решение на ВКС е влязло в сила и според него аз съм атестиран през 1995 и през 2000 г. Това решение е профанско, противозаконно и престъпно! Не може ВКС с обратна сила, макар и частично, да пререшава влязло в сила решение на ВКС. Според това идиотско решение, внесено от ответника БАН, и като се има предвид влязлото в сила предходно решение на ВКС, с което е осъден Институтът за български език заради това, че през периода 1992-1997 г. не ме е атестирал, излиза, че аз, един и същ човек, мога през периода 1995-1997 г. да бъда считан ЕДНОВРЕМЕННО за атестиран и неатестиран! Поради тази причина както и поради обстоятелството, че исковият период по настоящото дело, по което претендирам, че не съм атестиран, е 1997-2000 г., съдът следва да не зачита внесеното от ответника БАН решение, в което е вписано криминалното твърдение, че аз съм бил атестиран през 1995 и 2000 г.!
Няма доказателство с официален административен характер, внесено по настоящото дело от ответниците, което да показва, че аз съм атестиран през исковия период по настоящото дело (и за съответен период преди него, който да попада в петгодишния срок по чл. 42, ал. 1 ЗНСНЗ) – и/или че съм бил уведомен за инициирането на процедура за атестиране през същия период. Следователно ясно е налице необорване на презумпцията за вина на ответника Институт за български език, поради което следва да бъде ангажирана неговата отговорност за щетите, нанесени ми от неговото противоправно поведение, състоящо се в бездействие.
Що се отнася до ответника БАН, неговото противоправно поведение се състои в неизграждането, неприемането и непубликуването на критерии и методика за атестиране на учените в БАН по чл. 58 от Устава на БАН. Ответникът не внесе копие от влязъл в сила нормативен акт, от който да е видно, че са налице надлежно публикувани – съобразно с чл. 5, ал 5 от Конституцията, критерии и методика за атестиране на учените в БАН. Следователно е налице необорване на презумпцията за вина на ответника БАН, поради което следва да бъде ангажирана неговата отговорност за щетите, нанесени ми в следствие на неговото противоправно поведение.
На последното заседание по делото на 27.11.2009 г. след мое искане да бъде представен нормативен акт, посочващ “критериите и методиката” по чл. 58 от Устава на БАН, ответникът БАН се опита да внесе като доказателство по делото няколко хвърчащи листа, наречени “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН, които уж били приети на заседание на ОС на БАН през месец март 1999 г. Делото в момента е за решаване на втора инстанция и аз нямам възможност да проверя дали тези уж приети през 1999 г. “критерии и методика” не са били внесени като доказателство от страна на ответника БАН в някое от многото предишни заседания в седемгодишния ход на делото. Нито мога да проверя дали ответникът не се позовава някъде на тези мними, неистински “критерии и методика”.
Във връзка с това се налага да представя съображенията си относно чл. 58 от Устава на БАН и основните възможни положения за съществуване на “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН. Тъй като въпросът за наличието в правното пространство или не на “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН не беше решен в хода на делото, следва логически да се прецени и какви са следствията от съществуването или не на тези критерии и методика.
Основните възможни варианти са три. При първия са налице редовно приети и публикувани (в даден брой на Държавен вестник сред влизането в сила на Устава на БАН през 1992 г.) критерии и методика по чл. 58 от Устава на БАН. Тъй като разпоредбата на чл. 58 от Устава на БАН е пределно ясна и гласи, че
Дейността на учените в БАН се оценява периодично по критерии и методика, утвърдени от Общото събрание на академията, допълнени съобразно научната област от научния съвет на постоянното научно звено по процедура, определена в правилника по чл. 36, т. 1 от този Устав, ако се приеме, че аз съм бил атестиран през исковия период (1997-2000 г.), тогава не само трябва да фигурира документация по атестирането ми, но в нея трябва да фигурира и документ, в който да е посочено КОИ СА ТЕЗИ КОНКРЕТНИ КРИТЕРИИ ЗА АТЕСТИРАНЕ и да е описано на кой от тези критерии моята работа отговаря и на кой евентуално не отговаря! При изпълнението на тези условия атестацията ми би могла да се счита за осъществена – и осъществена законно. Разбира се, такъв документ – за моя атестация, не съществува! Той не съществува нито по делото, нито в обективния свят. Затова само по тази причина – неизпълнението на изискването на чл. 58 от Устава на БАН работата ми да бъде оценена по критериите и методиката, приети от ОС на БАН, и при едновременното наличие на доказателство, че са налице такива законно издадени критерии още непосредствено около 1992 г., следва по делото да се приеме, че аз НЕ СЪМ законно атестиран през исковия период и да бъде осъден ответникът Институт за български език за нарушаване разпоредбата на чл. 58 от Устава на БАН – неприлагане на “критериите методиката”!
При втория вариант се приема, че съществуват “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН, като тези критерии и методика са приети едва през март 1999 г. – т.е. при грубо нарушение между 1992 и началото на 1999 г. на чл. 58 от Устава на БАН, а недълго след март 1999 г. те са надлежно публикувани като нормативен акт. При този принципно възможен вариант възникват следните логически следствия. Тъй като исковият период по делото е средата на 1997 г. до 2000 г., то трябва да бъде осъден ответникът БАН за несъздаване, неиздаване и непубликуване на “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН за периода от началото на исковия период (средата на 1997 г.) до датата на публикуването на “критериите и методиката”, която би следвало да е малко след края на месец март 1999 г. И тъй като по делото липсва документ, в който да са посочени КОНКРЕТНИТЕ КРИТЕРИИ ЗА АТЕСТИРАНЕ и да е описано на кой от тези критерии моята работа отговаря и на кой евентуално не отговаря, следва да бъде ангажирана отговорността на ответника Институт за български език за неизпълнение на изискването по чл. 58 от Устава на БАН да бъда атестиран именно на основата на “критериите и методиката” по чл. 58 от Устава на БАН след март 1999 г., като отговорността му за неатестирането му през периода средата на 1997 г. до март 1999 г. следва да бъде ангажирана на общо основание – че не е осъществил атестация на работата ми!
При третия вариант, който очевидно е истинният, изобщо не са налице “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН! И тоза факт е валиден както през периода от създаването на Устава на БАН през 1992 г. до март 1999 г., така и за периода след март 1999 г., тъй като, ако наистина съществуват приети през март 1999 г. от ОС на БАН “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН, те не са в сила, не са валидни и не съществуват в правното пространство: по много простата причина, че не са публикувани! Нормативните актове се публикуват: чл. 5, ал. 5 от Конституцията! При този трети вариант следва да бъде ангажирана отговорността на ответника БАН за целия исков период, а отговорността на ответника Институт за български език следва да бъде ангажирана за това, че не е осъществил атестация – и не се е опитал да осъществи атестация. Ако той се беше опитал да осъществи атестация, трябваше да впише в документите по атестацията, че не е в състояние да изпълни изискването на чл. 58 от Устава на БАН поради липсата на създадени, издадени от ОС на БАН и публикувани “критерии и методика”!

За Министерския съвет и погазването от негова страна на закона чрез неиздаването на правилник по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ!
Така наричащият се Министерски съвет – една група безхаберници, инсталирани на постовете си от още по-големи безхаберници от всякакви цветове, наричащи се електорат, не благоволява вече осемнадесет години да изпълни вменено му със законов текст задължение (чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ) да издаде правилник за реда и начина на атестирането!?! До 1991 г. имаше такъв правилник, наречен Правилник за атестирането на научните работници и специалистите с висше образование. Той беше отменен, а до този момент нов не е издаван! Разбира се, липсата на този правилник не освобождава отговорност нито ответника Института за български език за неатестирането на научноизследователската ми дейност, нито ответника БАН за неиздаването и непубликуването на “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН! В такива ситуации влиза в действие фундаменталният текст на чл. 4 ГПК (валиден до март 2008 г.): "Съдът е длъжен да решава делата според точния смисъл на действащите закони, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум. При липса на закон съдът основава решенията си върху обичая и основните начала на правото и справедливостта."

Уважаеми съдии,
Настоящият документ ще бъде публикуван в Интернет – в блога ми за съдебната система (вж. даден по-горе линк), незабавно след депозирането му в Софийския градски съд. Той ще бъде представен и на председателя на СГС с молба специално да бъде наблюдавано настоящото дело поради неговата значимост – във връзка с факта, че е налице изключително грубо неизпълнение на задължения на две основни държавни организации – БАН и Министерския съвет (втората е посочена за ответник в исковата молба по това дело), изрично вменени им с текстове в нормативни актове!
Приложения: две копия от този документ за ответниците.

София, 04.12.2009 г., Подпис: