Отново за профанската така наречена академична сфера в така наречената държава България

Ще разкажа нещо, което разкрива същината на така наречената държава България и на нейната профанска комунистическа и посткомунистическа така наречена академична сфера. На две снимки, които могат да се видят във ФБ профила ми - вж. профил на Krasimir Kabakciev, са заглавната страница и гърбът на автореферата ми за защита на дисертация за присъждане на научната степен доктор на филологическите науки на тема "Видът в английския език". Монографията ми с това заглавие беше публикувана на български език през 1992 г. (снимка № 3 във ФБ профила ми) и представена от мен за защита като дисертация през юни 1993 г. Така нареченият специализиран научен съвет по езикознание с преобладаваща в него група некомпетентни в науката лица, беше длъжен да назначи рецензенти в едномесечен срок и така да даде ход на процедурата за защита. Рецензенти умишлено не бяха назначени четири години! Следва веднага да се отбележи добре видното обстоятелство, че представеният труд не е за някакъв африкански диалект, за който в България няма специалисти, а за най-добре проучения език на планетата. Тоест, така нареченият специализиран научен съвет се самобламира катастрофално, като откровено демонстрира същината си: некадърност, профанизъм, тотално административно безхаберие. След четиригодишно умишлено бездействие, осъществено с цел да ми се навреди - поради това, че бях един от броящите се на пръсти тогава антикомунисти в БАН (още отпреди 10.11.1989 г.), накрая "бяха намерени" необходимите рецензенти (посочени на първата страница на автореферата). Те се отнесоха съвестно и представиха в срок положителни рецензии. Тук се налага да направя отклонение и да вметна едно важно обстоятелство, а именно, че докато т.н. специализиран научен съвет умишлено не назначаваше рецензенти, през 1995 година Кралското научно дружество на Единбург (една от най-известните в света и авторитетни институции за финансиране на наука) ми присъди стипендия за изследване на проблема "видът в английския език" и за подготовка и публикуване на монография по темата - на английски език. С тази стипендия през 1996 г. аз работих в Университета в Единбург върху историята на проблема и публикуваните до онзи момент трудове. През 1997 г. се върнах в България и започнах да пиша бъдещата монография. През цялото това време, повече от три години, така нареченият научен съвет продължаваше умишлено да бездейства. Няколко месеца след като не бяха назначени рецензенти на труда ми, заведох дело срещу ВАК (Висшата атестационна комисия), което по-късно спечелих и ми беше присъдено обезщетение за нанесени имуществени и неимуществени вреди. Видно от втората снимка, публичната защита на дисертацията ми се състоя на 12 юли 1997 г. На нея аз заклеймих поведението на т.н. специализиран съвет и го разобличих като некадърен, профански и политически мотивиран. Мнозинството некадърници и профани в него гласува по следния начин: 15 бюлетини “не”, пет бели и една положителна. Какво се случи после? Случи се това, че както горната инстанция на ВАК, така и Президиумът на ВАК категорично отхвърлиха профанското решение на т.н. специализиран научен съвет! И степента “доктор на науките ми беше присъдена” - през 1999 г. Но след това се случи нещо още по-интересно, което окончателно разобличи некадърността и профанизма на т.н. специализиран научен съвет по езикознание. Разширен и актуализиран вариант на монографията ми “Видът в английския език” през 2000 г. беше публикуван в най-авторитетната поредица по лингвистика и философия в света (снимка № 4 във ФБ профила ми). Този труд и до днес, 22 години по-късно, е единствената монография в историята на науката лингвистика, специално посветена на композиционния вид в английския език. Тя предлага важна общолингвистична теория и голяма поредица дефинитивни решения в областта на композиционния вид, върху които аз продължавам да работя и да доразвивам. Има една много известна мисъл, отнасяща се до България и нейната популация, която се приписва на Стефан Стамболов. Тя е: “В България смъртен грях е да можеш!” Тази история има и още доста други интригуващи аспекти - но ще ги оставя за друг път.

Кой е неграмотен и виновен? Децата, които учат български в училище? Или българистите, които учат децата на неправилен български?

Българският език е славянски език, но той е много особен и доста по-различен в граматическата си система от останалите славянски езици. В темпоралната му система (системата на времената) присъства една граматическа единица, наричана перфект, която на практика липсва във всичките останали славянски езици. Но в българските граматики и учебниците по български език тя е описана неправилно. Няма да се спирам на всичките тежки проблеми в описанието на българския перфект, а само на един, който е безспорен и очевиден – направо очеваден. Става дума за начина на образуването на перфектните форми. Според огромното мнозинство българисти българският перфект (който всъщност следва да се нарича сегашен перфект, но неправилно се нарича или минало неопределено време, или само перфект) се бил образувал – моля за внимание – чрез спомагателния глагол “съм” плюс минало деятелно (елово) аористно причастие на смисловия глагол (т.е. "съм + -л"). Според това драстично по неистинността си твърдение, намиращо се в почти всички български граматики и учебници по граматика, перфект са например форми от типа [Иван] е построил [къща] и [Иван] е строил [къща]. Обаче форми от типа [Иван] е строял [къща], видите ли, не били перфект. Твърдението на тези българисти, които за съжаление са огромно мнозинство в лингвистичната гилдия на България, е, че формите от типа "е строял" са т.н. конклузиви, но не са перфект (“строял” е имперфектно причастие). Перфект според това мнозинство са само форми с аористни причастия, като например “е построил” или “е строил”. Що е конклузив? Конклузив са форми, които формално съвпадат с перфектните, т.е. те са от типа "съм + -л", и изразяват умозаключение на базата на съпътстващи обстоятелства. Така например, ако вляза вкъщи след като съм се разхождал в парка и видя, че капакът на пианото е вдигнат, мога да кажа: “Внукът ми е свирИл на пиано, докато аз се разхождах в парка” или “Внукът ми е свирЕл на пиано, докато аз се разхождах в парка”. Тоест, аз правя умозаключение, извод, че внукът ми е свирил или свирел на пиано на базата на съпътстващото обстоятелство – вдигнатия капак на пианото. (Няма да обсъждам тук разликата между "свирИл" и "свирЕл".) Проблемът е този, че в повечето случаи на употреба на форми от типа “е свирИл” и “е свирЕл” не са налице никакви съпътстващи обстоятелства! Налице е чисто и просто разказ на случили се събития! Тоест, аз мога да кажа “Внукът ми е свирел на пиано, докато аз се разхождах в парка”, защото съм научил това от жена си. А не правя извод на базата на съпътстващи обстоятелства! Тоест, в този случай формата “е свирЕл” е перфект – и не е конклузив! Говорил съм с доста българисти от лагера на тия, които поддържат невярната теза за българския перфект. Повечето твърдят, и то със завидна убеденост, че в езиковата практика било нямало такива употреби на форми от типа "съм + -л" с имперфектни причастия, които да не са конклузиви. Или, ако имало някои, те били много малко на брой и били "погрешни употреби" от страна на хора "с недостатъчна езикова култура". Това твърдение също е потресаващо по своята неистинност, но нека да проследим точно какво става. Написвам в търсачката Google “са свирЕли”, за да видя колко такива употреби с имперфектно причастие ще се открият. И веднага тук изниква нещо много неприятно, което е пряко следствие от драстично невярното описание на българския перфект от страна на мнозинството българисти. Неприятното е, че търсачката Google, и по-точно работещите в Google, СЕ ОКАЗВАТ ПОДВЕДЕНИ от невярното описание на перфекта от страна на българистите. Защото търсачката прави следното. Пита ме: “Did you mean: “са свирили”? Това безспорно означава, че българисти са внушили на работещите в Google, че, видите ли, “са свирЕли” е неправилна форма. А “правилната” e “са свирИли”. Умопомрачително! Нещо повече, в някои случаи при поискване на търсене на перфектни форми с имперфектни причастия Google игнорира искането ми за перфектни форми с имперфектни причастия и направо го заменя със списък на перфектни форми с аористни причастия! А това вече е абсолютно безобразие! Защото ако не си компетентен в тази специфична област – а всъщност тук 99% от хората са некомпетентни, така те БИВАТ ЖЕСТОКО ПОДВЕЖДАНИ! Подвеждането се състои в това, че Google кара наивните хора да мислят, че форми от типа “са свирЕли” са неправилни, а правилни са от типа “са свирИли”. Нещо абсолютно невярно! И невероятното безобразие се дължи на некомпетентността на българистичната гилдия! На едно мнозинство в нея, разбира се, не на цялата! Следват примери от Интернет, показващи, че глаголните форми от типа “са свирЕли”, т.е. с имперфектно (а не аористно) причастие, НЕ СА КОНКЛУЗИВИ, а са стандартни ПЕРФЕКТНИ форми. Тези примери са МНОГОБРОЙНИ, а не са "изключения" или примери за "недобра езикова култура": На самия празник [на местния манастир] по селото са обикаляли подвижни музикални състави, които са свирЕли в дворовете и къщите на хората за здраве и берекет … Нима тук "са свирЕли" е конклузив? Разбира се, че няма начин да е конклузив! Няма никакви съпътстващи обстоятелства, от които да се прави извод! Формата "са свирЕли" тук е чист перфект! Същото е и при следващите примери от Интернет. Давам само няколко! А броят им в Интернет е ОГРОМЕН! Гърците са се биЕли във фалангова формация … Имало е случаи, когато някои хора в залата или на стадиона са ядЯли и пиЕли по време на програмата … Какво са свирЕли Шопен и Лист заедно? Каза че, снощи всички в стаята са пеЕли, само ти просто си си седяла там … Ало, българистите! Четете съвременно езикознание! А не писанията на българските сталинистки така наречени професори, които през 50-те г. на миналия век се надпреварваха да разпространяват съветските малоумия как Сталин не само бил езиковед, ами дори – един-единствен човек – бил сам решил ВСИЧКИТЕ ПРОБЛЕМИ НА ЕЗИКОЗНАНИЕТО! И най-вече мислете – ако изобщо можете!

Английската ми граматика за българи (на английски) - на свободно разположение

Имам удоволствието да съобщя, че току-що ъплоудвах в ResearchGate пълния текст на моята английска граматика, озаглавена An English Grammar: Main Stumbling Blocks for Bulgarians Learning English, трето издание (на английски), публикувана в София от издателство Albo Innovation през 2016 г. Не давам линк, тъй като линковете тук не работят - всеки може лесно да намери къде се намира граматиката.
Това е първата и единствена засега в историята английска граматика, написана и публикувана на английски език, която предлага подробно обяснение на композиционния вид и на взаимодействието членуване-вид в английския език, две фундаментални езикови явления, които до този момент остават напълно игнорирани в английските граматики, включително в най-големите и най-представителните. Всеки заинтересуван може да получи по-подробна информация по този въпрос от презентацията, озаглавена Как композиционният вид и взаимодействието членуване-вид трябва да бъдат представяни в по-големите граматики на английския език, която изнесох преди няколко дни на 15-ата годишна международна конференция на Гръцката академия на науките Atiner по езици и лингвистика, 4-7 юли 2022 г., Атина, Гърция.
Защо правя това? На базата на убеждението, че научната литература трябва да бъде достъпна за всеки човек по света. Точка.

В рубриката “Трагикомичното” - горнонанадолнищки университети (копипейст от ФБ)

Какво ми идва на ума – не спира да ме пита Мета. Амииии, идва ми на ума нещо за рубриката “Трагикомичното”. Но тъй като е чисто български казус, ще бъде представен само на български. Да не се излагаме пред чужденците.
Т.н. университети в т.н. държава България вече има във всяка паланка. И във всеки от тези “университети” вече има само професори. Ако случайно някъде има някой доцент, това е временно. На човека му предстои всеки момент да стане професор – и той ще стане съвсем сигурно. Щото процедурите са от типа, който отдавна древните римляни са нарекли Quid pro quo. Или, побългарено, “Аз на тебе, ти на мене”.
Както всички тук знаят, аз се занимавам с теоретично езикознание. Имам изграден и отдавна публикуван в престижно световно издание универсален модел за вида като лингвистично явление – обяснен върху английския език и изграден на базата на германските и славянските езици. Работи безпроблемно във всички езици. Фактът, че така работи, беше доказан неотдавна в една голяма публикация за гръцкия език, която изготвихме с една колежка лингвист, говореща гръцки като роден. Публикувахме я в самата Гърция – т.е. публикацията е одобрена и обнародвана от гърци, а не, да кажем, в Горно Нанадолнище. За това наше постижение аз писах няколко пъти - почти всички FB/Meta friends тук знаят за него.
Добре, но в Горно Нанадолнище, България, има университет. И в него, разбира се, една сюрия професори (доценти няма и за цяр) преподават български – и раздават дипломи за висше образование. Такаааа. И с всичкия си акъл моя милост взема един хубав ден, че отива в Горнонанадолнищкия университет и изнася доклад на конференция по българистика. След което организаторите искат от докладчиците статии за публикуване. Съответно аз депозирам статия.
Дотук всичко точно. Добре, ама, не щеш ли, Горнонанадолнищкият университет назначава две горнонанадолнищки лелки, които да рецензират статията ми. Рецензират лелките статията ми и ... я отхвърлят категорично! Подчертават, че авторът си е позволил да не цитира двама-трима велики горнонанадолнищки учени. И освен това заявяват много тържествено, че било имало наука българско езикознание. И тя била велика, имала свой понятиен апарат, а в този горнонанадолнищки понятиен апарат, подчертават лелките, не били присъствали някои употребени от моя милост упадъчни термини, като например претерит и гола номинална фраза.
Тук ще обясня, че термините претерит и гола номинална фраза са фундаментални в модерното общо езикознание. Обаче за горнонанадолнищките лелки има наука българско езикознание, а в таз наука таквоз нещо като претерит и гола номинална фраза ... няма.
Почнах да обяснявам на лелките, че наука българско езикознание няма и че има наука езикознание. Тя си има свой терминологичен и понятиен апарат, и свои методи, а чрез тях изследва хиляди езици по света, между които само между другото и българския.
Ноооо – горнонанадолнищките лелки не искаха дори да чуят! Обясних им, че да се твърди, че има наука българско езикознание и че термини като претерит и гола номинална фраза в българското езикознание няма, това е все едно някой да каже, че има българска физика и че в нея таквиз понятия и термини като например ускорение или маса няма. Лелките замигаха на парцали.
Накрая ги попитах има ли българска гинекология. Изгледаха ме малко странно и не казаха повече дори и "гък".
Циркът е пълен! За съжаление обаче то не е само цирк – профански, български, горнонанадолнищки. Ами си е направо трагедия. Трагедия, заради която умните български родители дори не искат да чуят за български университети – ами още от детската градина най-старателно подготвят децата си да заминават да учат по света.
И много правилно постъпват!

В каква свинска кочина сме живели досега!

Днес в медиите пише неща, от които се вижда в каква свинска кочина сме живели досега и как сме се примирявали три десетилетия. "Най-спешните задачи пред новата власт със срок "незабавно": закриване на специализираните наказателен съд и прокуратура, въвеждане на съдебен контрол върху отказите на прокуратурата да образува досъдебно производство, ограничаване правомощията на главния прокурор.
Обръщам внимание на второто. Осъществено срещу мен е престъпление. Престъпната прокуратура заявява, че това не било престъпление, а благородно деяние. Буквално. Всичко е обяснено в Интернет многократно, включително тук, по-долу (изисква се скролване), няма нужда пак да го обяснявам.
Ха, дано пък от свинската кочина започне най-после да става нещо като държава .... Не е много за вярване, да видим ....

Не се ли бориш за правата си, си влечуго

Тази публикация е от моята FB страница. Тъй като FB продължава да пита какво ми идва на ума, сещам се да разкажа една история, подсказана ми от факта, че един от основните участници в нея е отскоро мой FB friend. Няма да му казвам името, защото не съм му искал съгласието, а и да не индивидуализираме прекалено много проблема. През далечната 1986 г. защитих дисертация, озаглавена “Опозицията перфективност/имперфективност в английския и българския език и някои общоезикови закономерности”. 

В следващите няколко години доразвих тезата и тя се превърна в нов труд, публикуван през 1992 г., “Видът в английския език”. А този мой нов труд после прерасна в голяма монография (400 стр.), публикувана през 2000 г. в престижната поредица Linguistics and Philosophy на научното издателство Kluwer, по-късно придобито от Springer, което днес е може би най-голямото научно издателство – в света. Нещо повече, до ден днешен, 21 години по-късно, тази монография е единствената в историята, която не само описва вида – основна граматическа категория в английския език (който е практически най-важният език на планетата), но представя такъв модел на теорията на композиционния вид (фундаментално явление, открито през 1972 г. от Хенк Веркьойл), който обяснява вида във всички езици по света. 

На базата именно на този мой теоретичен модел през тази година, и въпреки че не говоря гръцки език, заедно с д-р Десислава Димитрова, носител на гръцкия език, успяхме да опишем куп черти на граматическата система на гръцкия език, които до този момент бяха непознати за елинистите (статията е публикувана в списанието Athens Journal of Philology, с открит достъп). Това, разбира се, е повод за изключителна гордост – и за Деси, и за мен. А ние с нея продължаваме да работим върху по-точното описание на най-важния от историческа гледна точка език на планетата. 

Но да се върна на въпроса за тези мои три труда върху една и съща тема – които я представят в развитие. В така наричащия се институт за български език при така наречената бан (нарочно с малки букви) в продължение на десетилетия се подвизаваше един комунистически галфон, който беше комунист, партиен секретар, заемаше всевъзможни административни постове и се произнасяше авторитетно (да се разбира – глупаво) по всякакви въпроси. Този комуногалфон беше окупирал всевъзможни административни постове в няколко издателства (директорски, шеф на редакционни колегии и пр.), което му даваше възможност да бълва книги. В тях той повтаряше едни и същи неща, заимствани от изостаналото с десетилетия съветско езикознание. През комунизма само такива като него – комуногалфони с постове, можеха да публикуват книги. Останалите, простосмъртните, не можехме. С малко изключение на някои (например един фалшив брадат демократ), които се продаваха на комунодиваците с изявления от типа “Ау, колко е велика Великата октомврийска революция!” 

След публикуването на книгата ми “Видът в английския език”, която вече представяше в много убедителен вид теорията ми за композиционния вид, както и във връзка с евентуално атестиране на работата ми през 1993 г., в просташкия, комунистически, некадърен “институт” (днес кръстен на отявлен сталинист в драстично нарушение на Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен) се повдигна въпросът за евентуалното обявяване на конкурс за професор на моето щатно място (за да станеш професор, се явяваш на конкурс за собственото си място – и тогава, и сега е така). И тогава някои лица в института и в научния съвет заявиха следното: “Вярно е, че не е задължително да бъдеш доктор на науките, за да станеш професор, но тъй като книгата на Кабакчиев “Видът в английския език” не е минала през преценката на научната общност, ние не можем да обявим с оглед на неговото място конкурс за професор.” Аз отвърнах така: “Добре! Представям книгата си “Видът в английския език” за процедура за докторска дисертация. Хайде сега, бъдете така добри да я обсъдите и да кажете тя отговаря ли на изискванията за доктор на науките или не.” 

Аз много добре знаех стойността на своя труд, чието продължение осем години по-късно беше публикувано в престижната поредица Linguistics and Philosophy, и затова ми беше интересно да чуя какво ще измъдрят за него българските “големи учени”. Междувременно, във връзка с обсъждането на въпроса за обявяването на място за професор, гореупоменатият комуногалфон, който ме мразеше, защото бях опровергал в статии (книги не можехме, но статии ни беше позволено да публикуваме) доста негови тези, съчини тая върховна идиотия, че всъщност кандидатската ми дисертация от 1986 г. и книгата ми от 1992 г. били “едно и също нещо”. 

Въпросът по принцип е сериозен, и дори малко наподобява текущия скандал с лицето Илиев от последните месеци – с тази разлика, че не ставаше дума за плагиатство, т.е. кражба от друг учен, а за, така да се каже, “преписване от самия себе си”. Разбира се, законът беше категоричен: една дисертация за “доктор на науките” МОЖЕ да бъде продължение на кандидатска дисертация, т.е. да бъде доразвитие на тезата в кандидатската дисертация. Комуногалфонът – отдавна покойник, няма да му съобщавам името, разпространи тази своя идиотщина сред цялата лингвистична общност в България. И понеже повечето българи са влечуги по природа и обичат да се кланят на силните на деня, стана така, че представеният от мен труд за защита на дисертация остана без рецензенти ПЕТ ГОДИНИ. Работещите в английската катедра на СУ, с които не бях в лоши отношения, до един отказаха да рецензират труда ми, въпреки че двама-трима се бяха изказали много положително на апробацията (първото представяне на труда, за одобрение като бъдеща докторска дисертация). Рецензенти не бяха назначени в продължение на всичките тези пет години – при императивен законов срок един месец! Започнах да им се подигравам: “Ало, големите специалисти, тази дисертация за английския език ли е? Или е за някой непознат африкански език? Та затова не назначавате рецензенти?” 

След като рецензенти не бяха назначени 12 месеца, заведох дело срещу ВАК. Това изобщо не стресна галфоните – преобладаващи в т.н. специализиран съвет по езикознание. Неназначаването на рецензенти продължи още ЧЕТИРИ ГОДИНИ, т.е. общо ПЕТ. И тогава неочаквано се случи едно малко чудо. Появи се рецензент – англицист. Млада колежка, току-що хабилитирала се, която представи положителна рецензия на труда ми. А след нея се появиха и двама известни българисти (днес покойници), които също представиха положителни рецензии – рецензии на българисти бяха необходими, защото в труда се правят и важни паралели с българския език. И чуйте сега какво заявил един тогавашен професор и шеф на английската катедра в СУ! Казал следното: “Ние тази млада дама я направихме доцент! А тя да вземе да напише положителна дисертация на Кабакчиев!” Профанско, невероятно по наглостта си изказване, разкриващо манталитета не само на това лице, но и на голяма част от галфонската българска така наречена езиковедска общност. Името на лицето, разбира се, няма да го съобщя, тъй като е покойник. 

На защитата на дисертацията, провела се с ПЕТ ГОДИНИ закъснение, състоящият се главно от галфони и некадърници т.н. специализиран съвет вдигна на дисертацията ми 15 бюлетини “не”, пет “въздържал се” и една положителна. Аз, разбира се, се изсмях на “компетентността им” – още преди да гласуват, и направих на две стотинки както комуногалфона с идиотщината, че съм преписал от себе си, така и шефа на английската катедра в СУ. 

Какво се случи после? За решение на следващата инстанция на ВАК беше назначен суперрецензент. Той написа положителна рецензия на труда ми. (Отварям една скоба тук, за да обясня, че десет години по-късно мерзавците в т.н. специализиран съвет гласували “не” на конкурс за професор на този мой суперрецензент в отмъщение за написаната от него рецензия на труда ми – но свинщината им не минала; ВАК присъдил званието на този човек.) За труда ми – независимо от брътвежите на комуногалфона, че съм преписал от себе си, и на поведението на влечугите около него, втората и третата инстанция на ВАК се произнесоха положително за труда ми, и съответно СЕДЕМ години след началото на процедурата, през 1999 г., т.е. с шест години закъснение в драстично нарушение на закона, аз станах доктор на науките. А през следващата 2000 г. книгата ми Aspect in English: a “common-sense” view of the interplay between verbal and nominal referents беше публикувана в гореупоменатата престижна световна поредица. Специално отидох в Президиума на ВАК, показах им монографията и им благодарих за това, че работата ми е била призната първо в България. 

***** Обобщение. В така наречената лингвистична общност в България вече работят много млади хора, които не са обременени от миналото, но все още се намират и немалко некадърници – галфони от позорното комунистическо минало. Както вече посочих, аз работя с един от тези можещи млади хора, и с нея (Деси) постигнахме грандиозен успех в описанието на гръцкия език – успех, признат не къде да е, а именно в самата Гърция. Но остатъците от позорното комунистическо минало в България продължават да опростачват тази сфера на дейност – лингвистичната. Надявам се некадърният т.н. институт за български език, откъдето дойдоха и повечето от моите отрицателни гласове на дисертацията ми, един ден да се реформира, в него да дойдат да работят само млади, можещи хора. И със съответен административен акт да бъде отхвърлено позорното име на сталиниста, което т.н. институт днес носи. Тридесет години след краха на комунизма тази държава продължава да е подвластна на практиките и инстинктите от дивашкото комунистическо минало. 

Аз лично се гордея, и то много, не само с научните си постижения, но и с борбата си – абсолютно безкомпромисна, която водих десетилетия с комуногалфоните и некадърниците в лингвистичната общност, а те продължават да присъстват в нея, макар и в по-малки мащаби. Накрая да обясня, че заради забавянето на процедурата по дисертацията ми осъдих ВАК по две дела (ВАК като институция, разбира се, не беше виновна – виновни бяха комунонекадърниците от института за български език при бан и английската катедра на СУ). Осъдих също така по две дела и престъпния т.н. институт за български език при престъпната бан. Присъдено ми беше значително обезщетение за нанесени морални вреди, които банските и институтските престъпници не изпълниха в продължение на ПЕТ ГОДИНИ. Обяснявам, че неизпълнение година и половина на влязло в сила съдебно решение представлява престъпление! Но в кочината България, освен че няма читава лингвистична общност, изобщо няма никаква прокуратура. Прокуратурата е една прикриватура, една гнусна престъпна шайка, която трябва да бъде изметена до крак – и аз се надявам това да стане след предстоящите избори през ноември т.г. Сред съдиите също така има немалко престъпници и некадърници. 

Няма как да не обясня още, че аз съм против ГЕРБ, но обезщетението за нанесени морални вреди ми беше изплатено след категорична намеса на тогавашния заместник финансов министър Горанов (за което съм му лично много благодарен). Той буквално нареди на председателя на престъпната бан да ми изплати парите. 

Накрая: намирам, че всеки човек в демократична и правова държава трябва неотстъпно да се бори за правата си. Ако не го прави, е влечуго.

Пореден мой протест срещу използването на термина "русофоб"

За пореден път протестирам в Интернет най-енергично срещу използването на термина "русофоб" от страна на напълно промити комуномозъци!
Които освен това имат наглостта да си приписват понятието "русофил"!
Русофил съм аз, комуноекземпляри, путинисти и сталинисти!
Аз съм английски възпитаник още от дете, учен-изследовател (1996) съм на Кралското научно дружество на Единбург, и същевременно обичам руската култура, руската литература, руската наука (истинската, не фалшивата), и нормалните руснаци - антикомунисти, антисталинисти, антипутинисти!
А вие, български комунисти, сталинисти и путинисти, можете да обичате СССР и путинска Русия коооолкото си искате!
Но не лъжете нагло българите и света, че българите били русофоби!
Русофобите сте вие!