петък, 8 октомври 2021 г.

Не се ли бориш за правата си, си влечуго

Тази публикация е от моята FB страница. Тъй като FB продължава да пита какво ми идва на ума, сещам се да разкажа една история, подсказана ми от факта, че един от основните участници в нея е отскоро мой FB friend. Няма да му казвам името, защото не съм му искал съгласието, а и да не индивидуализираме прекалено много проблема. През далечната 1986 г. защитих дисертация, озаглавена “Опозицията перфективност/имперфективност в английския и българския език и някои общоезикови закономерности”. 

В следващите няколко години доразвих тезата и тя се превърна в нов труд, публикуван през 1992 г., “Видът в английския език”. А този мой нов труд после прерасна в голяма монография (400 стр.), публикувана през 2000 г. в престижната поредица Linguistics and Philosophy на научното издателство Kluwer, по-късно придобито от Springer, което днес е може би най-голямото научно издателство – в света. Нещо повече, до ден днешен, 21 години по-късно, тази монография е единствената в историята, която не само описва вида – основна граматическа категория в английския език (който е практически най-важният език на планетата), но представя такъв модел на теорията на композиционния вид (фундаментално явление, открито през 1972 г. от Хенк Веркьойл), който обяснява вида във всички езици по света. 

На базата именно на този мой теоретичен модел през тази година, и въпреки че не говоря гръцки език, заедно с д-р Десислава Димитрова, носител на гръцкия език, успяхме да опишем куп черти на граматическата система на гръцкия език, които до този момент бяха непознати за елинистите (статията е публикувана в списанието Athens Journal of Philology, с открит достъп). Това, разбира се, е повод за изключителна гордост – и за Деси, и за мен. А ние с нея продължаваме да работим върху по-точното описание на най-важния от историческа гледна точка език на планетата. 

Но да се върна на въпроса за тези мои три труда върху една и съща тема – които я представят в развитие. В така наричащия се институт за български език при така наречената бан (нарочно с малки букви) в продължение на десетилетия се подвизаваше един комунистически галфон, който беше комунист, партиен секретар, заемаше всевъзможни административни постове и се произнасяше авторитетно (да се разбира – глупаво) по всякакви въпроси. Този комуногалфон беше окупирал всевъзможни административни постове в няколко издателства (директорски, шеф на редакционни колегии и пр.), което му даваше възможност да бълва книги. В тях той повтаряше едни и същи неща, заимствани от изостаналото с десетилетия съветско езикознание. През комунизма само такива като него – комуногалфони с постове, можеха да публикуват книги. Останалите, простосмъртните, не можехме. С малко изключение на някои (например един фалшив брадат демократ), които се продаваха на комунодиваците с изявления от типа “Ау, колко е велика Великата октомврийска революция!” 

След публикуването на книгата ми “Видът в английския език”, която вече представяше в много убедителен вид теорията ми за композиционния вид, както и във връзка с евентуално атестиране на работата ми през 1993 г., в просташкия, комунистически, некадърен “институт” (днес кръстен на отявлен сталинист в драстично нарушение на Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен) се повдигна въпросът за евентуалното обявяване на конкурс за професор на моето щатно място (за да станеш професор, се явяваш на конкурс за собственото си място – и тогава, и сега е така). И тогава някои лица в института и в научния съвет заявиха следното: “Вярно е, че не е задължително да бъдеш доктор на науките, за да станеш професор, но тъй като книгата на Кабакчиев “Видът в английския език” не е минала през преценката на научната общност, ние не можем да обявим с оглед на неговото място конкурс за професор.” Аз отвърнах така: “Добре! Представям книгата си “Видът в английския език” за процедура за докторска дисертация. Хайде сега, бъдете така добри да я обсъдите и да кажете тя отговаря ли на изискванията за доктор на науките или не.” 

Аз много добре знаех стойността на своя труд, чието продължение осем години по-късно беше публикувано в престижната поредица Linguistics and Philosophy, и затова ми беше интересно да чуя какво ще измъдрят за него българските “големи учени”. Междувременно, във връзка с обсъждането на въпроса за обявяването на място за професор, гореупоменатият комуногалфон, който ме мразеше, защото бях опровергал в статии (книги не можехме, но статии ни беше позволено да публикуваме) доста негови тези, съчини тая върховна идиотия, че всъщност кандидатската ми дисертация от 1986 г. и книгата ми от 1992 г. били “едно и също нещо”. 

Въпросът по принцип е сериозен, и дори малко наподобява текущия скандал с лицето Илиев от последните месеци – с тази разлика, че не ставаше дума за плагиатство, т.е. кражба от друг учен, а за, така да се каже, “преписване от самия себе си”. Разбира се, законът беше категоричен: една дисертация за “доктор на науките” МОЖЕ да бъде продължение на кандидатска дисертация, т.е. да бъде доразвитие на тезата в кандидатската дисертация. Комуногалфонът – отдавна покойник, няма да му съобщавам името, разпространи тази своя идиотщина сред цялата лингвистична общност в България. И понеже повечето българи са влечуги по природа и обичат да се кланят на силните на деня, стана така, че представеният от мен труд за защита на дисертация остана без рецензенти ПЕТ ГОДИНИ. Работещите в английската катедра на СУ, с които не бях в лоши отношения, до един отказаха да рецензират труда ми, въпреки че двама-трима се бяха изказали много положително на апробацията (първото представяне на труда, за одобрение като бъдеща докторска дисертация). Рецензенти не бяха назначени в продължение на всичките тези пет години – при императивен законов срок един месец! Започнах да им се подигравам: “Ало, големите специалисти, тази дисертация за английския език ли е? Или е за някой непознат африкански език? Та затова не назначавате рецензенти?” 

След като рецензенти не бяха назначени 12 месеца, заведох дело срещу ВАК. Това изобщо не стресна галфоните – преобладаващи в т.н. специализиран съвет по езикознание. Неназначаването на рецензенти продължи още ЧЕТИРИ ГОДИНИ, т.е. общо ПЕТ. И тогава неочаквано се случи едно малко чудо. Появи се рецензент – англицист. Млада колежка, току-що хабилитирала се, която представи положителна рецензия на труда ми. А след нея се появиха и двама известни българисти (днес покойници), които също представиха положителни рецензии – рецензии на българисти бяха необходими, защото в труда се правят и важни паралели с българския език. И чуйте сега какво заявил един тогавашен професор и шеф на английската катедра в СУ! Казал следното: “Ние тази млада дама я направихме доцент! А тя да вземе да напише положителна дисертация на Кабакчиев!” Профанско, невероятно по наглостта си изказване, разкриващо манталитета не само на това лице, но и на голяма част от галфонската българска така наречена езиковедска общност. Името на лицето, разбира се, няма да го съобщя, тъй като е покойник. 

На защитата на дисертацията, провела се с ПЕТ ГОДИНИ закъснение, състоящият се главно от галфони и некадърници т.н. специализиран съвет вдигна на дисертацията ми 15 бюлетини “не”, пет “въздържал се” и една положителна. Аз, разбира се, се изсмях на “компетентността им” – още преди да гласуват, и направих на две стотинки както комуногалфона с идиотщината, че съм преписал от себе си, така и шефа на английската катедра в СУ. 

Какво се случи после? За решение на следващата инстанция на ВАК беше назначен суперрецензент. Той написа положителна рецензия на труда ми. (Отварям една скоба тук, за да обясня, че десет години по-късно мерзавците в т.н. специализиран съвет гласували “не” на конкурс за професор на този мой суперрецензент в отмъщение за написаната от него рецензия на труда ми – но свинщината им не минала; ВАК присъдил званието на този човек.) За труда ми – независимо от брътвежите на комуногалфона, че съм преписал от себе си, и на поведението на влечугите около него, втората и третата инстанция на ВАК се произнесоха положително за труда ми, и съответно СЕДЕМ години след началото на процедурата, през 1999 г., т.е. с шест години закъснение в драстично нарушение на закона, аз станах доктор на науките. А през следващата 2000 г. книгата ми Aspect in English: a “common-sense” view of the interplay between verbal and nominal referents беше публикувана в гореупоменатата престижна световна поредица. Специално отидох в Президиума на ВАК, показах им монографията и им благодарих за това, че работата ми е била призната първо в България. 

***** Обобщение. В така наречената лингвистична общност в България вече работят много млади хора, които не са обременени от миналото, но все още се намират и немалко некадърници – галфони от позорното комунистическо минало. Както вече посочих, аз работя с един от тези можещи млади хора, и с нея (Деси) постигнахме грандиозен успех в описанието на гръцкия език – успех, признат не къде да е, а именно в самата Гърция. Но остатъците от позорното комунистическо минало в България продължават да опростачват тази сфера на дейност – лингвистичната. Надявам се некадърният т.н. институт за български език, откъдето дойдоха и повечето от моите отрицателни гласове на дисертацията ми, един ден да се реформира, в него да дойдат да работят само млади, можещи хора. И със съответен административен акт да бъде отхвърлено позорното име на сталиниста, което т.н. институт днес носи. Тридесет години след краха на комунизма тази държава продължава да е подвластна на практиките и инстинктите от дивашкото комунистическо минало. 

Аз лично се гордея, и то много, не само с научните си постижения, но и с борбата си – абсолютно безкомпромисна, която водих десетилетия с комуногалфоните и некадърниците в лингвистичната общност, а те продължават да присъстват в нея, макар и в по-малки мащаби. Накрая да обясня, че заради забавянето на процедурата по дисертацията ми осъдих ВАК по две дела (ВАК като институция, разбира се, не беше виновна – виновни бяха комунонекадърниците от института за български език при бан и английската катедра на СУ). Осъдих също така по две дела и престъпния т.н. институт за български език при престъпната бан. Присъдено ми беше значително обезщетение за нанесени морални вреди, които банските и институтските престъпници не изпълниха в продължение на ПЕТ ГОДИНИ. Обяснявам, че неизпълнение година и половина на влязло в сила съдебно решение представлява престъпление! Но в кочината България, освен че няма читава лингвистична общност, изобщо няма никаква прокуратура. Прокуратурата е една прикриватура, една гнусна престъпна шайка, която трябва да бъде изметена до крак – и аз се надявам това да стане след предстоящите избори през ноември т.г. Сред съдиите също така има немалко престъпници и некадърници. 

Няма как да не обясня още, че аз съм против ГЕРБ, но обезщетението за нанесени морални вреди ми беше изплатено след категорична намеса на тогавашния заместник финансов министър Горанов (за което съм му лично много благодарен). Той буквално нареди на председателя на престъпната бан да ми изплати парите. 

Накрая: намирам, че всеки човек в демократична и правова държава трябва неотстъпно да се бори за правата си. Ако не го прави, е влечуго.