СЪДЕБНА СИСТЕМА. ЕЛАТЕ ГИ ВИЖТЕ! (7) ЗАГОВОРЪТ ЗА ОНЕВИНЯВАНЕ НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ ПРОДЪЛЖАВА!

Документ, депозиран на 12.04.2010 в СРС.

Чрез: Софийския районен съд, ГК, гр.д. 10037/06, I-во гр.о., 41 с.
До: Софийския градски съд, ГК, Въззивна инстанция

ЖАЛБА

от: Красимир Янков Кабакчиев, д.ф.н.
срещу: решение № 1-2-81 от 05.03.2010 г. на Софийския районен съд, ГК, гр.д. № 10037/2006, I-во гр.о., 41 с.

Уважаеми госпожи и господа Градски съдии,
Процесното решение по гр.д. № 10037/06 на СРС, I-во гр.о., 41 състав е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.
І. Неправилност на решението на поради нарушение на материалния закон.
Решението се базира на ЦЕЛИ ТРИ основни и напълно погрешни тълкувания на материалния закон, а именно, че:
– нормотворческата дейност на Министерския съвет (нататък МС) не била административна дейност по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ;
– правилата за атестиране на научните работници по чл. 42, ал. 2 от Закона за научните степени и научните звания (нататък ЗНСНЗ) се били съдържали в самия ЗНСНЗ и в Правилника за прилагане на ЗНСНЗ (нататък ППЗНСНЗ);
– атестирането по чл. 42 ЗНСНЗ, т.е. преди обявяване на конкурс за хабилитирано звание в съответната академична институция (университет, научен институт), било процедура, която се била осъществявала по чл. 18-28 от ЗНСНЗ.
Решението издава тотално непознаване от страна на първоинстанционния съд на материалния закон, в т.ч.: Конституцията на Република България, Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (нататък ЗОДОВ) и Закона за научните степени и научните звания.
Първо, член 7 от Конституцията гласи: "Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица." А чл. 5, ал. 1 и 2 от Конституцията гласят, съответно: "(1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. (2) Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие."
Оттук е ясно, че държавата при всяко положение отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Безспорно Министерският съвет е орган на държавата. Безспорно е налице незаконен акт, състоящ се в неосъществяване от страна на МС на нормотворческа дейност: изключително грубо нарушение на задължение (описано по-подробно по-долу), вменено на МС чрез законов текст, а именно чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ, за издаване на правилник за реда и начините на атестирането.
Второ, по силата на текста на чл. 5, ал. 2 от Конституцията за непосредственото действие на нейните разпоредби, съдът е длъжен да осъди държавата тогава, когато тя в лицето на съответен орган или длъжностно лице е осъществила какъвто и да било незаконен акт, с който е причинила вреди, без всякакво значение дали този акт е административен или не. (Тук се абстрахираме от въпроса дали и как изобщо може държавата да има дейност, която да не е административна!)
Изключително грубо нарушение на Конституцията и на практика нейно суспендиране би представлявал и всеки акт на всеки държавен орган, включително на Върховния съд, който, при липса на закон или законов текст, уреждащ търсенето на отговорност от държавата за следствията от даден неин незаконен акт, да принуждава гражданина да търси защита непременно по силата на закон, а не по силата пряко на чл. 7 от Конституцията.
Трето, съдът в решението си е извършил цяла поредица нарушения на материалния закон чрез следното. Той е регистрирал в него твърдението (стр. 1) в исковата молба, че е налице неиздаване на правилник по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ. Но същевременно е заявил, че издаването на правилник било представлявало нормотворческа дейност, а нормотворческата дейност не била административна.
Основен постулат в правната доктрина е, че ищецът по едно гражданско дело не е този, който определя правното основание за гледане на делото! В дело от типа на настоящото ищецът е длъжен единствено да посочи фактите на своето ощетяване, а съдът е този, който трябва да реши кое е правното основание. Вярно е, че ищецът може да поиска делото да се води на едно или друго правно основание. И в случая това аз, ищецът, съм направил. Но това искане не ангажира и не може да ангажира съда!
В случая съдът е приел, че е налице искане да бъде осъден МС заради неиздаване на нормативен акт и е определил МС като надлежно легитимиран да отговаря по реда на чл. 1 от ЗОДОВ (вж. стр. 4 в решението). Но същевременно приема, че ПОДЗАКОНОВАТА нормотворческа дейност не е административна, въпреки че тя е по делегация на ЗНСНЗ и МС не може да излиза извън рамките на закона. Така е извършено грубо нарушение на материалния закон. Защото, ако нормотворческата дейност на МС не е административна, съдът е трябвало да посочи съответен друг законов или конституционен текст като правно основание за гледане на делото! А не чл. 1 на ЗОДОВ! Обратното – това което прави съдът в случая, е тотален нонсенс! Щом нормотворческата дейност не е административна, тя не попада в полето на ЗОДОВ. И ако не е административна, е следвало делото да се гледа на друго правно основание! Такова основание, при евентуална липса на друго, при всяко положение може да бъде текстът на чл. 7 от Конституцията за отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, и при съображението за непосредственото действие на Конституцията (чл. 5, ал. 2).
Четвърто, във връзка и с горното, и със съвсем явното желание на съда да оневини държавата за нейното изключително грубо двудесетилетно противозаконно поведение, в решението той изобщо не благоволява да установи, че е налице незаконно поведение (бездействие) на държавата – неиздаване на нормативен акт. Фактите са следните:
- от влизането в сила на ЗНСНЗ през 1972 г. и на основание чл. 42, ал. 2 от него, до 1991 г. съществува правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ, който има конкретното наименование Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование (нататък ПАНРСВО). Обнародван е в “Държавен вестник”, бр. 28 от 1972 г. И тъй като съдът в решението си дори не благоволява да спомене този правилник, аз го прилагам тук и моля той да бъде приет като едно от основните доказателства по делото (Приложение 1 – ПАНРСВО)!
- ПАНРСВО е отменен през 1991 г. (Държавен вестник, бр. 27, 1991 г.). И след това, и дори до този момент, т.е. до ден-днешен, в който ЗНСНЗ все още е още в сила, друг правилник по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ не е създаван! Това представлява изключително грубо закононарушение, непрекъснато осъществявано близо две десетилетия от един от основните органи на държавата!
- Няма акт на МС или на друг орган, според който, след отмяната на ПАНРСВО, той да е заместен от друг правилник или от някакъв друг нормативен акт!
Вместо да констатира тези безкрайно ясни и очевадни факти, съдът най-безцеремонно и почти буквално преписва изключително наглите и умопомрачителни по своя идиотизъм лъжи, пуснати в действие по делото от страна на ответника Министерски съвет, според които чл. 46 от ЗНСНЗ бил нормативният документ, визиран в чл. 42, ал. 2 от същия закон (стр. 6 в решението, редове 1-2 най-горе)!
Законодотателят изрично е посочил, че за реда и начините на периодичното атестиране (най-рядко на всеки пет години) на научните работници по чл. 42, ал. 1 от ЗНСНЗ трябва да има отделен, специален правилник – и в академичната общност е всеизвестно, че този правилник е именно ПАНРСВО, който е обнародван в ДВ, 28/1972 г. и беше отменен през 1991 г. (ДВ, бр. № 27/1991). Разликата в съдържанието между Правилника за прилагане на ЗНСНЗ и ПАНРСВО е видна от различните им съдържания. Освен това не съществува и никакъв текст в закон или подзаконов акт, влязъл в сила през или след 1991 г., в който евентуално да се посочва, че отмененият през 1991 г. ПАНРСВО е заместен от Правилника за прилагане на ЗНСНЗ – след съответно негово изменение, или от някакъв друг правилник. Твърдението в обратния смисъл издава или изключително грубо непознаване на нормативната уредба – нещо недопустимо за един съд, или умишлено вписване в съдебно решение на грубо неверни факти – нещо още по-недопустимо!
В чл. 1, ал. 1 от ЗНСНЗ изрично е посочено, че ЗНСНЗ урежда научните степени и звания, условията и реда за тяхното даване и отнемане с цел да съдействува за развитие на науката и за приложение на нейните постижения в практиката. С други думи, по аргумент за обратното, ЗНСНЗ не урежда реда и начините на атестирането.
Чл. 42 ЗНСНЗ се състои от две алинеи. Според (1), научните работници подлежат на периодично атестиране не по-рядко от един път на пет години. Според (2), редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет. Двете алинеи са в Допълнителните разпоредби на закона. Съгласно чл. 32, ал. 2, т. 1 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове (ЗНА) в допълнителните разпоредби се включват правила, които са странични спрямо предмета на акта, но е необходимо да бъдат включени в него. Ergo, редът и начинът на атестирането не са в предмета на чл. 1, ал. 1 от ЗНСНЗ.
Чл. 46 ЗНСНЗ (с текст За прилагането на този закон се издава правилник, утвърден от Министерския съвет) се намира в Заключителните разпоредби на ЗНСНЗ (и не е в Допълнителните). Съгласно чл. 35, ал. 3 от Указ 883 за прилагане на ЗНА в заключителните разпоредби (а не в Допълнителните) се посочва органът, на който се възлага издаването на нормативен акт по неговото прилагане. Чл. 46 от ЗНСНЗ гласи, че за прилагането на този закон се издава правилник, утвърден от Министерския съвет. Следователно ППЗНСНЗ не се отнася до Допълнителните разпоредби, които съдържат чл. 42, който не е в предмета на ЗНСНЗ, понеже е страничен на чл. 1 ЗНСНЗ.
Допълнителните разпоредби не са Заключителните, следователно систематичното място на чл. 42 в Допълнителните разпоредби на ЗНСНЗ го изключва от Заключителните разпоредби. Обратно – щом чл. 46 е в Заключителните разпоредби, не е в Допълнителните, следователно чл. 46 не е еднакъв с чл. 42 ЗНСНЗ.
Пето, чл. 1 от ЗОДОВ гласи: "Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност." В решението си съдът приема, че по принцип МС може да отговаря по дела с правно основание ЗОДОВ, в качеството си на орган на държавата. Но същевременно приема, че делегираната подзаконова нормотворческа дейност на МС не била административна. По този начин съдът нарушава Закона за съдебната власт (чл. 5: Съдилищата прилагат законите точно и еднакво спрямо всички) и не се съобразява с практиката на Върховния съд! Защото например в решение № 9087 от 07. 07.2009 г. на Върховния административен съд, Трето отд. по адм. дело № 9616/2008 е записано следното (вж. Приложение 2): "Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Така регламентирана отговорността е пълна, защото е за всички претърпени вреди, които съгласно чл. 4 от ЗОДОВ са в причинна връзка с незаконосъобразни актове, фактически действия или бездействия на длъжностни лица или административни органи при или по повод изпълнението на административна дейност. Административната дейност в теорията и в практиката се приема като изпълнителна дейност, която наред със съдебната и законодателната дейности са основни прояви на държавна власт. Изпълнителната дейност има различни организационно-правни форми според предметното си съдържание като НОРМОТВОРЧЕСКА, оперативно-разпоредителна по издаване на индивидуални административни актове, правозащитна, която от своя страна се свързва с разрешаване на спорове по функциониране на администрацията или налагане на санкции за неизпълнение, нарушение на административни задължения." [подч. от мен – К.К.]
От това влязло в сила решение на Върховния административен съд става ясно, че, разбира се, нормотворческата дейност на МС е административна дейност, както и че, разбира се, нормотворческата дейност е административна дейност и по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ!
Шесто, в решението е направено изключително грубо погрешно тълкуване на материалния закон, свеждащо се до това, че (стр. 5 в решението, редове 3 и 4 най-горе),
Редът за даване на научните степени и звания е регламентиран в чл. 18 – 28 от раздел IV от ЗНСНЗ.
Вярно е, че редът за даване на научните звания е регламентиран в чл. 18 – 28 от раздел IV от ЗНСНЗ. Но тези разпоредби се отнасят за случаите, когато ВЕЧЕ е налице обявен конкурс за хабилитирано научно звание в съответната научна организация и следва да се осъществи процедура в структурите на Висшата атестационна комисия (нататък ВАК) за даване на съответното научно звание. А в случая по настоящото дело изобщо НЯМА обявен конкурс (поради което е осъществено ощетяването ми) и изобщо няма каквато и да било процедура с мое участие във ВАК! А липсата на обявен конкурс се дължи на това, че не е осъществено атестиране на научноизследователската ми дейност, което е безусловно задължение на всеки научен институт съобразно с разпоредбата на чл. 42, ал. 1 ЗНСНЗ и е нещо, което се осъществява преди обявяване на конкурс и изобщо преди внасянето на документи във ВАК за осъществяване на процедура по присъждане на съответното хабилитирано звание. Съдът или не е вникнал в тези нетрудни за разбиране обстоятелства (което, ако е така, е атестат за ниска юридическа компетентност), или, по-вероятното, се мъчи умишлено да заблуждава с цел да освободи държавата от нейната отговорност! Ако налице е второто обстоятелство, подобно поведение издава страх и зависимост на един съдия от изпълнителната власт: нещо, от което могат да се направят редица изключително сериозни изводи относно морала и законосъобразността в систематичното поведение на представителите на съдебната и изпълнителната власт в тази държава.

IІІ. Неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Първо, налице е грубо нарушение на съдопроизводствените правила в решението, състоящо се в това, че в онази част на съдебния акт, където следва да се посочи вярно ли е или не твърдението в исковата молба, че от страна на МС не е издаден нормативният акт “правилник за реда и начина на атестирането” съгласно с чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ, изобщо не фигурира констатация за издаването или не на “правилник за реда и начина на атестирането” съгласно с чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ! По този начин съдът не се е произнесъл по основния факт и по основния аргумент в иска, а именно, че:
(а) е налице противозаконно бездействие на ответника, състоящо се в неиздаване на правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ (след отменянето през 1991 г. на предишния правилник – ПАНРСВО);
(б) противозаконното бездействие на ответника е довело до невъзможност да се осъществи атестирането на ищеца.
Ето защо е налице непроизнасяне на съда по същината на иска!
Второ, съдът е нарушил чл. 4, ал. 1 от ГПК (Съдът е длъжен да решава делата според точния смисъл на действащите закони). Той не е обсъдил връзката между неиздаването на правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ и неатестирането на ищеца. Съдът е направил друго, също толкова недопустимо и противозаконно. Вписал е в решението невъзможното, а именно че ППЗНСНЗ е Правилник за реда и атестирането по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ. Подобно твърдение е измамливо и престъпно! ППЗНСНЗ не може да играе двойна роля – хем да е правилник по прилагане на ЗНСНЗ в неговата цялост, хем да е Правилник за реда и атестирането, който не е в предмета на ЗНСНЗ. Чл. 90 от Преходните и заключителните разпоредби на ППЗНСНЗ е изричен, че този правилник се издава въз основа на чл. 46 от ЗНСНЗ, не въз основа на чл 42 от същия закон.
Трето, съдът е нарушил чл. 4, ал. 1 от ГПК и във фундаменталната му част относно задължението на съда да решава делата според общия разум на действащите закони, когато те са непълни, неясни или противоречиви. В този аспект са налице две нарушения:
- Липсата на правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ не дава право на съда да си измисля нормативен текст, който да запълва липсата на правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ. В случая съдът е направил това – той е заявил – напълно голословно, че правилникът по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ се бил изпълнявал от ППЗНСНЗ. За да може правилникът по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ да се изпълнява от ППЗНСНЗ, следва да е налице влязъл в сила нормативен акт, с който да е постановено, че правилникът по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ се изпълнява от ППЗНСНЗ – и, съответно, да са налице промени в ППЗНСНЗ, които да му придават функции на изпълняващ ролята на правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ! Такъв акт няма! Следователно съдът грубо нарушава закона, като си измисля наличието на подобен акт! Разбира се, съдът не посочва този акт (тъй като той не съществува), а приема ad hoc факт за неговото наличие. Това е грубо противозаконно поведение, и то на съд!
- Съдът приема, че ЗОДОВ не може да служи като правно основание за дело срещу държавата тогава, когато нанесените вреди от държавата на гражданина не са от административна дейност. Абстрахираме се от логичния въпрос как изобщо може държавата да има дейност, която да не е административна! Съдът, приемайки, че нормотворческата дейност не е административна, е трябвало да гледа делото не на основание чл. 1 от ЗОДОВ, а, например, на основание чл. 45-49 ЗЗД или чл. 7 от Конституцията. Съдът обаче по абсолютно нелогичен и направо абсурден начин използва чл. 1 ЗОДОВ като правно основание, с което в още един пункт изключително грубо нарушава чл. 4, ал. 1 от ГПК във фундаменталната му част относно задължението на съда да решава делата според общия разум на действащите закони тогава, когато те са непълни, неясни или противоречиви.
Вместо да констатира съвършено очевидната и обективната истина, състояща се в това, че не е налице правилник по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ – и съответно, е налице противоправно поведение на ответника, съдът издига съвършено невярната и направо умопомрачителна теза, че, видите ли, всъщност не било налице деликт, защото вместо да приеме правилник по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ Министерският съвет бил приел правилник по чл. 46 на ЗНСНЗ. Работата е там, че, разбира се, правилникът по чл. 46 на ЗНСНЗ не е правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ, а е правилник за прилагането на ЗНСНЗ, който няма нищо общо с правилника за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ и, разбира се, никога не е отменян.
Четвърто, налице е и съществено процесуално нарушение на чл. 4, ал. 2 ГПК, според който: "Съдът е длъжен да прилага закона точно и еднакво спрямо всички."
В случая съдът фаворизира държавата в лицето на Министерския съвет! Неправилно – или от некомпетентност, или най-вероятно умишлено, той прави изключително грубо неверни интерпретации на закона в полза на Министерския съвет, ответник по делото. А този ответник, вместо да се държи като авторитетен държавен орган, гарант на законността, не само не признава, че е нагъл нарушител на закона – погазвал в продължение на близо две десетилетия вмененото му задължение да издаде нормативен акт, но дори вкарва в употреба по делото умопомрачителна лъжа! Цитат от стр. 2 на решението:
Ответникът […] сочи, че не е налице противоправно поведение на МС, тъй като в изпълнение на ЗНСНЗ е приел правилник за прилагане на ЗНСНЗ, а разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ не сочи задължение на МС да приеме Правилник за реда и начините за атестиране на учените.
Ако се наложи това дело да бъде гледано и в Страсбург – нещо, което и без това е вече твърде вероятно, всички тези факти, издаващи беззаконието в поведението на Министерския съвет, позволяващ си да нарушава закона и да не издава правилник в продължение на две десетилетия, а същевременно и изключително ниският морал на един от основните държавни органи, ще бъдат представени там по съответния необходим, законосъобразен и адекватен начин!
Да припомним точно какво гласи чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ: "Редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет."
Лъжата, изказана както от ответника Министерски съвет, така и от съда, че този текст не бил сочел задължение да се приеме правилник за реда и начините за атестиране на учените – е изключителна по своята наглост! И какво сочи този текст, ако не безусловно задължение? Право на Министерския съвет да отмени през 1991 г. правилника и след това близо две десетилетия да не приема друг? По този пункт тук следва специално да се вземе предвид обстоятелството, че становището на представителя на държавата, Прокуратурата, която е страна по делото, е, че исковете по делото са основателни!
Пето, по делото не са взети предвид няколко решаващи за казуса доказателства, които при това се състоят не в какво да е, а във влезли в сила решения на Върховния и касационен съд и на Софийския апелативен съд!
От тези решения е видно, че Институтът за български език при БАН е осъден по две дела за периода от 1988 до 1997 г. заради неатестирането ми и, като следствие от това, необявяването на конкурс за старши научен сътрудник втора степен. Наистина, както е видно от първоначалния ход на настоящото дело, а именно гр.д. № 12074/2002 на СРС, ГК, I-во ГО, 34 състав (вж. и протоколите от заседанията преди даване ход по същество), а и от самото решение по него (№ 42 от 18.02.2003 г.) – доказателства изобщо не бяха допуснати! По този начин беше извършено повече от епохално закононарушение: ищецът предявява иск, съдията изобщо не допуска доказателствата му, след което издава решение – № 42 от 18.02.2003! Това решение към днешна е отменено като недопустимо (разгледан непредявен иск) с решение от 21.12.2009 г. на СГС, II-В въззивен състав по гр.д. № 1613/2006 (Приложение 3 – делото в момента е висящо пред ВКС.) От решение № 42 от 18.02.2003 г. по гр.д. № 12074/2002 на СРС, ГК, I-во ГО, 34 състав се вижда изключително незаконосъобразното поведение на съдийката Г. Михайлова по това дело – поведение, което доведе до протакането му вече повече от осем години само на първа инстанция и до разделянето му на две дела.
Разделянето може да има юридическа логика, но същевременно става така, че в настоящото дело, което е само срещу Министерския съвет, се заличава логиката на исковата молба и се губи връзката с незаконосъобразното поведение и на ответниците по иска Институт за български език и Българска академия на науките, първият от които не осъществява атестация, а вторият не приема критерии и методика за атестиране на учените по чл. 58 от Устава на БАН. Така или иначе, доколкото не е ясно дали горните доказателства по делото – важни за казуса влезли в сила осъдителни решения срещу Института за български език, са допуснати в производството по настоящото дело (гр.д. № 10037/06, на СРС, ГК, I-во ГО, 41 с-в), а и доколкото тези осъдителни решения срещу Института за български език изобщо не са споменати в атакуваното тук решение (и с това е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, ако решенията са приети като доказателства по делото), с настоящия документ аз отново депозирам тези решения (Приложения 4, 5, 6, 7, 8) и моля те да бъдат приети като основни доказателства във второинстанционното производство по делото!
От тези решения (Приложения 4, 5, 6, 7, 8) става ясна същината на казуса. Съгласно с чл. 42 от ЗНСНЗ всяка академична институция е длъжна да осъществява атестация на всеки научен работник най-рядко веднъж на всеки пет години. Видно от решенията, такава атестация не е осъществена спрямо мен в Института за български език при БАН през периода 1988-1997 г. т.е., налице е противоправно поведение на ответника. В решенията е установено, че, ако ответникът-институт беше изпълнил задълженията си, той щеше да установи, че научноизследователската ми дейност отговаря на изискванията за придобиване на научното звание старши научен сътрудник втора степен и щеше да обяви конкурс за това научно звание, с което правата ми да получа атестация на работата си, а оттам професионално признание и получаване на по-високо научно звание, щяха да бъдат уважени – чрез предоставянето ми на възможност да участвам в конкурс във ВАК. И едва след това, след обявен от Института за български език конкурс за старши научен сътрудник втора степен, ВАК щеше да влезе в ролята си да проведе конкурс. С противозаконното неатестиране на работата ми, а, като следствие от това, и с необявяването на конкурс за старши научен сътрудник втора степен ответникът Институт за български език ми нанесе имуществени и неимуществени щети за цели десет години (1988-1997 г.), които според решенията по съответните дела е осъден да репарира. А настоящото дело, чието първоинстанционно решение е атакувано чрез настоящата жалба, е за следващия период, от 1997 до 2000 г., в който, както се посочва в атакуваното решение (вж. следващия абзац), не е осъществена атестация на научноизследователската ми дейност.
Шесто, в атакуваното тук решение (стр. 3) е записано: "Не е спорно в производството обстоятелството, че за периода 01.08.1997 г. до 26.07.2000 г. Кабакчиев не е бил атестиран като научен работник и не е бил повишаван в звание “старши научен сътрудник II степен”."
Това обстоятелство е вярно, но, от гледна точка на изискването на чл. 42 ЗНСНЗ за атестиране най-рядко веднъж на всеки пет години и поради нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на редица доказателства, съдът не е констатирал дали аз, ищецът, съм бил атестиран или не в предишните месеци и години – преди периода 01.08.1997 – 26.07.2000 г., за да може да се направи законосъобразен извод относно наличието или не на нарушение на чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ и за исковия период по настоящото дело. Тук съдът допуска поредно нарушение на съдопроизводствените правила с това, че не обсъжда присъстващите в делото други доказателства (включително влезли в сила съдебни решения), от които е видно, че аз не съм атестиран и през периода преди 01.08.1997 г.

ІV. Необоснованост.
Основната необоснованост в решението се състои в това, че съдът е приел, че нормотворческата дейност на Министерския съвет не е административна, но въпреки това е гледал делото с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ – и го е решил на това основание. Щом искът е за следствия от неосъществена нормотворческа дейност на Министерския съвет, а нормотворческата дейност не е административна (според решението), съдът е трябвало да гледа делото на друго правно основание.

Петитум
Моля процесното решение да бъде отменено като незаконосъобразно, и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат уважен искът ми, с всички произтичащи от това законови следствия.

Доказателствени искания.
Гласни. Моля да бъде допуснат един свидетел при довеждане, който да даде показания относно претърпените от мен неимуществени вреди.
Писмени доказателства.
1. Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование, обн. в “Държавен вестник”, бр. 28 от 1972 г. 2. Решение № 9087 от 07.07.2009 г. на ВАС, Трето отд. по адм. дело № 9616/2008. 3. Решение от 21.12.2009 г. по гр.д. № 1613/2006 на СГС, II-В въззивен състав. 4. Решение № 87 от 20.07.2000 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 1112/1999 г. 5. Решение от 30.11.2000 г. на САС, Втори състав, по гр.д. № 1770/2000 г. 6. Решение № 454/13.05.2002 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 697/2001 г. 7. Решение от 24.07.2003 г. на САС, Втори състав, по гр.д. № 1925/2002 г. 8. Решение № 211/05, от 23.06.2005 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 2630/2003 г.
12.04.2010 г. София Подпис: