ЩЕ ИМА ЛИ НОВ ЗАГОВОР В СЪДА ЗА ОНЕВИНЯВАНЕ НА БАН?

До: Софийския градски съд, Гр. отд., 2 “в” въззивен състав, гр.д. № 1613 / 2006 г.

ПИСМЕНА ЗАЩИТА – С ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ ДА НЕ СЕ ИЗВЪРШВА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ!
от: Красимир Янков Кабакчиев, д.ф.н., жалбоподател по делото (ищец)

Уважаеми съдии,
С почит към вас лично и поотделно! Не ви познавам, не сте участвали в мои дела. Използвам настоящата писмена защита, за да предупредя да не се извършва престъплението, състоящо се в това, да се вписва в съдебен акт обстоятелството, че съм бил атестиран в Института за български език! Налице са мои подозрения, че е възможно извършването на подобно престъпление – по причини, които подробно са изложени по-долу. Аз работих 17 години в развъдника на некадърност, комунизъм, криминалност и откровена простащина, наречен Институт за български език – и няма нито един момент през тези 17 години, в който да съм бил атестиран, т.е. да е била дадена оценка на научноизследователската ми дейност по смисъла на чл. 42, ал. 2 от Закона за научните степени научните звания (ЗНСНЗ) и чл. 58 от Устава на БАН! Налице са съдебни актове, включително на Върховния касационен съд, намиращи се в доказателствата по делото, с които развъдникът-институт е осъден – с влезли в сила решения – за това, че през периода от 1988 до средата на 1997 година не ме е атестирал! Намери се, обаче, един така наречен състав на ВКС, който издаде решение, според което аз съм бил атестиран през 1995 г. и през 2000 г. Твърдението за атестирането ми през 1995 и през 2000 г. е криминално и профанско! Информация за това престъпно съдебно решение може да се намери в Интернет, в блога ми за съдебната система:
http://kkabakciev.blogspot.com/
и по-точно тук:
http://kkabakciev.blogspot.com/2007/11/blog-post.html
Престъпното решение на ВКС беше последвано от друго престъпно решение на ВКС (също описано в блога), в негов петчленен състав. Образувано по случая е дело в Съда по правата на човека в Страсбург!
Ако съдебният състав по настоящото дело извърши престъпление, състоящо се в това, да впише в съдебния акт твърдение, че съм бил атестиран през периода от 1995 г. до края на исковия период, ще бъде предаден на Върховната касационна прокуратура и Висшия съдебен състав, и ще бъдат сезирани множество други български държавни и други институции, съответни институции на Европейският съюз и Съдът по правата на човека в Страсбург! Съдът по правата на човека в Страсбург при всяко положение ще бъде сезиран заради идиотското и нищожно първоинстанционно решение и заради престояването на настоящото дело на втора инстанция седем години!

Първоинстанционното решение е нищожно, грубо противозаконно, идиотско!
В едната му идиотска част – прекратяването на делото срещу МС, то отдавна е отменено от ВКС. В частта, която се гледа в настоящото производство, то е нищожно, противозаконно и идиотско, защото не е докладвано – нарушен чл. 108, ал. 1 ГПК. Решението е нищожно, противозаконно и идиотско и по цяла огромна поредица други причини. Изобщо и без всякаква причина не са допуснати представените от мен с исковата молба доказателства – писмени и гласни, като по този начин грубо и нагло е погазено фундаменталното право на всеки ищец да представи писмени доказателства по делото и то да се реши въз основа на тези доказателства. Погазен е чл. 110, ал. 1 ГПК, според който "В първото заседание ответникът е длъжен да представи всичките си писмени доказателства по спорните фактически обстоятелства и да посочи другите доказателства и обстоятелствата, които ще установява с тях. Аз съм лишен не само от това право, лишен съм от възможността да представя каквито и да било доказателства! Лишен съм и от правото по ГПК – чл. 110, ал. 2, във връзка с възраженията на ответника в определен от съда срок да представя и да посоча нови доказателства. Погазен е и чл. 111 (1) ГПК, според който "Съдът се произнася с определение за допускане на доказателствата и за начина на събирането им." На пъра инстанция изобщо не е произнасяно определение за допускане на доказателства – а оттам, респективно, и за начина на събирането им! Чл. 109, ал. 1 ГПК постановява, че в първото по делото заседание "всяка страна е длъжна да направи и обоснове всичките си искания и възражения и да се произнесе по наведените от другата страна обстоятелства. След това съдът поканва страните да се спогодят. Ако спогодба не се постигне, по покана на съда ответникът посочва доказателствата си, а ищецът - своите допълнителни доказателства, ако има такива." Видно от протокола по делото, аз изобщо не получих каквато и да било възможност да направя и обоснова всичките си искания и възражения, и да се произнеса по наведените от другата страна обстоятелства. Доказателства изобщо не бяха допуснати!!! Видно от протокола по делото, съдът не покани страните да се спогодят! И практически и теоретически следва да се приеме, че това е можело да стане и спорът отдавна да е забравен. А до този момент делото се влачи седем години само на втора инстанция. Решението на първа инстанция е нищожно, противозаконно и идиотско още и затова, защото чл. 109, ал. 2 ГПК постановява съдът да постави на всяка от страните въпроси по фактическите твърдения на другата страна и отговорите на тези въпроси да се продиктуват накратко от председателя, за да бъдат вписани в протокола. Видно от документацията по процеса, нищо подобно не извършвано по делото на първа инстанция!!!
Първоинстанционното решение е нищожно, грубо противозаконно и идиотско, защото ме лиши и от правото да направя уточнение на иска за имуществени щети въз основа на съдебно-счетоводна експертиза (която не е допусната и не ми е дадена възможност да я поискам)! Лишен съм и от правото да правя уточнение или изменения на иска! Чл. 116, ал. 1 ГПК постановява, че "ищецът може при всяко положение на делото в първата инстанция да измени основанието на своя иск, ако с оглед защитата на ответника съдът намери това за уместно! Ищецът може също, без да изменя основанието, да увеличи, да намали или да измени своето искане." С даването на ход по същество още на първото редовно заседание по делото и с лишаването ми на практика ИЗЦЯЛО от възможността да участвам в съдебното състезание съдът погази правата ми и по чл. 116, ал. 1!
Съдът погази правата ми да представя гласни доказателства и така да докажа размера на претендираните неимуществени щети!!! Съдът погази и правото ми да докажа чрез съдебно-счетоводна експертиза размера на претендираните имуществени щети!!! Лишен бях от правото на първа инстанция да поискам различни други доказателства – например за представяне на различни други писмени доказателства, доказващи противоправното поведение на ответниците Институт за български език и БАН!
В първоинстанционното производство е погазен и чл. 124 ГПК: "Преди да пристъпи към постановяване на решение, съдът отново поканва страните да се спогодят, ако естеството на спора допуска това." Видно от документацията, съдът не извърши това и лиши както мен, така и другите страни по делото от възможността да използват този правен способ в свой интерес!!!
Във връзка с погазеното ми право на първа инстанция да правя уточнение или изменения на иска, в производството на втора инстанция в един момент съдът поиска от мен да направя уточнение на иска. Аз направих това уточнение, като увеличих иска, но увеличението не беше допуснато от съда на последното заседание поради невнасяне от моя страна на разликата в държавна такса. Аз реших да не довнасям разликата в държавната такса, тъй като чл. 116, ал. 1 ГПК предвижда да може да се увеличи искът именно в първата инстанция! По аргумент на обратното не може да се осъществи увеличение на иска на втора инстанция! Съответно, ако аз бях заплатил разликата в държавната такса, това щеше да остане за моя сметка и щяха за пореден път грубо да бъдат накърнени правата ми!
В обобщение на горното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено като нищожно и изключително флагрантно противозаконно, а делото върнато на първа инстанция за гледане от самото начало – на първо заседание с определение за допускане на доказателства!!!
Ако съдът не уважи това мое законно искане, моля, на основание макар и на порочно допуснатите чак на втора инстанция доказателства, да осъди ответника Институт за български език при БАН заради това, че през исковия период не ме атестира (нарушен чл. 42, ал. 1 ЗНСНЗ). Доказателство за това, че от страна на ответника Институт за български език е нарушен петгодишният срок по чл. 42, ал. 1 ЗНСНЗ, са следните съдебни актове (доказателства по делото):
- Решение от 24.07.2003 г. по гр.д. № 1925/2002 г. на САС, ГК, 2-ри с-в.
- Решение № 211/05 от 23.06.2005 г. на ВКС, 4-то гр.отд., по гр.д. № 2630/2003 г.
Видно от тези влезли в сила съдебни решения, аз не съм атестиран през периода от средата на 1992 г. до средата на 1997 г., а като следствие от това не е обявявен конкурс на щатното ми място за ст.н.с. втора степен. Освен това, видно от други допуснати на втора инстанция по делото доказателства (съдебни решения) институтът е осъден заради неатестирането ми и необявяването на конкурс за ст.н.с. втора степен с влезли в сила решения и за периода 1988-1992 г. Решенията, които са окончателни и са влезли в сила, са задължителни за гражданите, за административните органи, за общините и СЪДИЛИЩАТА! Правопораждащият факт е неатестирането, а не някакъв друг факт.
Във връзка с горното, на последното заседание по делото на втора инстанция на 27. 11.2009 г. ответникът БАН внесе като доказателство по делото решение на ВКС, което е издадено по-късно от друго решение на ВКС, с което Институтът за български език е осъден за неатестирането ми през периода 1992-1997 г. Внесеното от ответника БАН решение на ВКС е влязло в сила и според него аз съм атестиран през 1995 и през 2000 г. Това решение е профанско, противозаконно и престъпно! Не може ВКС с обратна сила, макар и частично, да пререшава влязло в сила решение на ВКС. Според това идиотско решение, внесено от ответника БАН, и като се има предвид влязлото в сила предходно решение на ВКС, с което е осъден Институтът за български език заради това, че през периода 1992-1997 г. не ме е атестирал, излиза, че аз, един и същ човек, мога през периода 1995-1997 г. да бъда считан ЕДНОВРЕМЕННО за атестиран и неатестиран! Поради тази причина както и поради обстоятелството, че исковият период по настоящото дело, по което претендирам, че не съм атестиран, е 1997-2000 г., съдът следва да не зачита внесеното от ответника БАН решение, в което е вписано криминалното твърдение, че аз съм бил атестиран през 1995 и 2000 г.!
Няма доказателство с официален административен характер, внесено по настоящото дело от ответниците, което да показва, че аз съм атестиран през исковия период по настоящото дело (и за съответен период преди него, който да попада в петгодишния срок по чл. 42, ал. 1 ЗНСНЗ) – и/или че съм бил уведомен за инициирането на процедура за атестиране през същия период. Следователно ясно е налице необорване на презумпцията за вина на ответника Институт за български език, поради което следва да бъде ангажирана неговата отговорност за щетите, нанесени ми от неговото противоправно поведение, състоящо се в бездействие.
Що се отнася до ответника БАН, неговото противоправно поведение се състои в неизграждането, неприемането и непубликуването на критерии и методика за атестиране на учените в БАН по чл. 58 от Устава на БАН. Ответникът не внесе копие от влязъл в сила нормативен акт, от който да е видно, че са налице надлежно публикувани – съобразно с чл. 5, ал 5 от Конституцията, критерии и методика за атестиране на учените в БАН. Следователно е налице необорване на презумпцията за вина на ответника БАН, поради което следва да бъде ангажирана неговата отговорност за щетите, нанесени ми в следствие на неговото противоправно поведение.
На последното заседание по делото на 27.11.2009 г. след мое искане да бъде представен нормативен акт, посочващ “критериите и методиката” по чл. 58 от Устава на БАН, ответникът БАН се опита да внесе като доказателство по делото няколко хвърчащи листа, наречени “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН, които уж били приети на заседание на ОС на БАН през месец март 1999 г. Делото в момента е за решаване на втора инстанция и аз нямам възможност да проверя дали тези уж приети през 1999 г. “критерии и методика” не са били внесени като доказателство от страна на ответника БАН в някое от многото предишни заседания в седемгодишния ход на делото. Нито мога да проверя дали ответникът не се позовава някъде на тези мними, неистински “критерии и методика”.
Във връзка с това се налага да представя съображенията си относно чл. 58 от Устава на БАН и основните възможни положения за съществуване на “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН. Тъй като въпросът за наличието в правното пространство или не на “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН не беше решен в хода на делото, следва логически да се прецени и какви са следствията от съществуването или не на тези критерии и методика.
Основните възможни варианти са три. При първия са налице редовно приети и публикувани (в даден брой на Държавен вестник сред влизането в сила на Устава на БАН през 1992 г.) критерии и методика по чл. 58 от Устава на БАН. Тъй като разпоредбата на чл. 58 от Устава на БАН е пределно ясна и гласи, че
Дейността на учените в БАН се оценява периодично по критерии и методика, утвърдени от Общото събрание на академията, допълнени съобразно научната област от научния съвет на постоянното научно звено по процедура, определена в правилника по чл. 36, т. 1 от този Устав, ако се приеме, че аз съм бил атестиран през исковия период (1997-2000 г.), тогава не само трябва да фигурира документация по атестирането ми, но в нея трябва да фигурира и документ, в който да е посочено КОИ СА ТЕЗИ КОНКРЕТНИ КРИТЕРИИ ЗА АТЕСТИРАНЕ и да е описано на кой от тези критерии моята работа отговаря и на кой евентуално не отговаря! При изпълнението на тези условия атестацията ми би могла да се счита за осъществена – и осъществена законно. Разбира се, такъв документ – за моя атестация, не съществува! Той не съществува нито по делото, нито в обективния свят. Затова само по тази причина – неизпълнението на изискването на чл. 58 от Устава на БАН работата ми да бъде оценена по критериите и методиката, приети от ОС на БАН, и при едновременното наличие на доказателство, че са налице такива законно издадени критерии още непосредствено около 1992 г., следва по делото да се приеме, че аз НЕ СЪМ законно атестиран през исковия период и да бъде осъден ответникът Институт за български език за нарушаване разпоредбата на чл. 58 от Устава на БАН – неприлагане на “критериите методиката”!
При втория вариант се приема, че съществуват “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН, като тези критерии и методика са приети едва през март 1999 г. – т.е. при грубо нарушение между 1992 и началото на 1999 г. на чл. 58 от Устава на БАН, а недълго след март 1999 г. те са надлежно публикувани като нормативен акт. При този принципно възможен вариант възникват следните логически следствия. Тъй като исковият период по делото е средата на 1997 г. до 2000 г., то трябва да бъде осъден ответникът БАН за несъздаване, неиздаване и непубликуване на “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН за периода от началото на исковия период (средата на 1997 г.) до датата на публикуването на “критериите и методиката”, която би следвало да е малко след края на месец март 1999 г. И тъй като по делото липсва документ, в който да са посочени КОНКРЕТНИТЕ КРИТЕРИИ ЗА АТЕСТИРАНЕ и да е описано на кой от тези критерии моята работа отговаря и на кой евентуално не отговаря, следва да бъде ангажирана отговорността на ответника Институт за български език за неизпълнение на изискването по чл. 58 от Устава на БАН да бъда атестиран именно на основата на “критериите и методиката” по чл. 58 от Устава на БАН след март 1999 г., като отговорността му за неатестирането му през периода средата на 1997 г. до март 1999 г. следва да бъде ангажирана на общо основание – че не е осъществил атестация на работата ми!
При третия вариант, който очевидно е истинният, изобщо не са налице “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН! И тоза факт е валиден както през периода от създаването на Устава на БАН през 1992 г. до март 1999 г., така и за периода след март 1999 г., тъй като, ако наистина съществуват приети през март 1999 г. от ОС на БАН “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН, те не са в сила, не са валидни и не съществуват в правното пространство: по много простата причина, че не са публикувани! Нормативните актове се публикуват: чл. 5, ал. 5 от Конституцията! При този трети вариант следва да бъде ангажирана отговорността на ответника БАН за целия исков период, а отговорността на ответника Институт за български език следва да бъде ангажирана за това, че не е осъществил атестация – и не се е опитал да осъществи атестация. Ако той се беше опитал да осъществи атестация, трябваше да впише в документите по атестацията, че не е в състояние да изпълни изискването на чл. 58 от Устава на БАН поради липсата на създадени, издадени от ОС на БАН и публикувани “критерии и методика”!

За Министерския съвет и погазването от негова страна на закона чрез неиздаването на правилник по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ!
Така наричащият се Министерски съвет – една група безхаберници, инсталирани на постовете си от още по-големи безхаберници от всякакви цветове, наричащи се електорат, не благоволява вече осемнадесет години да изпълни вменено му със законов текст задължение (чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ) да издаде правилник за реда и начина на атестирането!?! До 1991 г. имаше такъв правилник, наречен Правилник за атестирането на научните работници и специалистите с висше образование. Той беше отменен, а до този момент нов не е издаван! Разбира се, липсата на този правилник не освобождава отговорност нито ответника Института за български език за неатестирането на научноизследователската ми дейност, нито ответника БАН за неиздаването и непубликуването на “критерии и методика” по чл. 58 от Устава на БАН! В такива ситуации влиза в действие фундаменталният текст на чл. 4 ГПК (валиден до март 2008 г.): "Съдът е длъжен да решава делата според точния смисъл на действащите закони, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум. При липса на закон съдът основава решенията си върху обичая и основните начала на правото и справедливостта."

Уважаеми съдии,
Настоящият документ ще бъде публикуван в Интернет – в блога ми за съдебната система (вж. даден по-горе линк), незабавно след депозирането му в Софийския градски съд. Той ще бъде представен и на председателя на СГС с молба специално да бъде наблюдавано настоящото дело поради неговата значимост – във връзка с факта, че е налице изключително грубо неизпълнение на задължения на две основни държавни организации – БАН и Министерския съвет (втората е посочена за ответник в исковата молба по това дело), изрично вменени им с текстове в нормативни актове!
Приложения: две копия от този документ за ответниците.

София, 04.12.2009 г., Подпис: