Сигнал до Върховната касационна прокуратура

До: Върховната касационна прокуратура
СИГНАЛ
от: Красимир Янков Кабакчиев, д.ф.н.,
срещу: съдиите от ВКС Жанета Найденова, Светла Цачева, Албена Бонева, Надя Зяпкова, Любка Богданова, Жива Декова Вх. № ВКП 9134/09.06.2010 г.

Уважаеми Върховни прокурори,
Осъдих с влезли в сила съдебни решения, включително на ВКС (Приложения № № 1-5), Института за български език (нататък ИБЕ) при Българската академия на науките (нататък БАН) за нанесени имуществени и неимуществени щети за десетгодишен период (от 1988 г. до 1997 г.) – заради НЕАТЕСТИРАНЕ на научноизследователската ми дейност и необявяване на конкурс за хабилитирано научно звание.
Налице е неправомерно бездействие – неизпълнение на задължението по чл. 42, ал. 1 от Закона за научните степени и научните звания (нататък ЗНСНЗ – отм.) за атестиране на научноизследователската дейност на всеки учен (научен работник) най-рядко веднъж на пет години.
В основата на беззаконието срещу мен, състоящо се в неатестиране и осъществено от ИБЕ, довело до драстичното ми ощетяване, е налице и нормотворческо бездействие – осъществявано от органи на БАН и от Министерския съвет (нататък МС).
Първо, според чл. 58 от Устава на БАН атестирането (даване оценка) на научноизследователската дейност на учените се осъществява въз основа на “критерии и методика”, приети от Общото събрание на БАН. “Критерии и методика” никога не са приемани.
Второ, според чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ атестирането се извършва въз основа на правилник за реда и начина на атестирането, издаден от МС. До 1991 г. такъв правилник съществуваше. Наричаше се Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование (нататък ПАНРСВО, обн. в “ДВ”, бр. 28, 1972 г. – Приложение № 6) и беше отменен през 1991 г. (обн. в “ДВ”, бр. 27, 1991 г.). След отмяната му МС не издаде нов. Създаде се нормативен вакуум, което доведе до безобразия, беззакония и ниско качество на научната и преподавателската дейност в академичната област. Това нормотворческо бездействие представлява грубо закононарушение, непрекъснато осъществявано близо две десетилетия не от кого да е, а от най-висшия орган в изпълнителната власт – чиято компетентност е за цялата страна.
Предявих през 2002 г. два иска за негативните последици от неатестирането на работата ми в ИБЕ, от които релевантен за сигнала е искът за периода 2000-2002 г. Делата са четири.
Две от тях са в предмета на сигнала. Пасивната легитимация е на МС. Налице по делата са две определения на ВКС – Определение № 96/04.02. 2009 на ВКС, ГК, 4-то отд., по гр.д. № 5045/2008 (Приложение № 7) и Определение, № 966/24.07.2009 по гр.д. № 660/2009 на ВКС, III гр.отд. (Приложение № 8).
Определение № 96/04.02.2009 на ВКС, ГК, 4-то отд., по гр.д. № 5045/ 2008 е противозаконно! Според мотивите МС следвало да не бъде осъден за противоправното си бездействие – неиздаване на правилник, тъй като всъщност този правилник се бил .... изпълнявал от друг правилник. Тази теза е на ответника МС. По съществото си е не само намерение за продължавано противозаконно бездействие, но и извън понятието здрав разум.
Диспозитивът на въпросното определение е контра леге.
В решението на САС, което е обжалвано от мен и жалбата не е допусната до касационно разглеждане с определение № 96/04.02.2009 на ВКС, ГК, 4-то отд., е изразено мнение (подчертано е, че това е мнение, т.е. то не е категорично становище), че Правилникът за прилагане на ЗНСНЗ (нататък ППЗНСНЗ) бил служел за правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ.
Изумителното е, че процедиращият състав на ВКС в определението си за недопускане на касационната жалба срещу решението по гр.д. № 2094/2007 г. на САС е потвърдил това мнение в решението на САС! Това означава, че този състав на ВКС не само не познава законовата и подзаконовата уредба на страната, но е нарушил и конституционното си задължение за точно и еднакво прилагане на закона – който има върховенство.
Процедиращият състав от ВКС е излязъл извън компетентността си чрез недопустимо създаване на несъществуваща до момента на определението “нормативна клауза” – на което няма право, понеже не е законодателен орган. Налице е тежко нарушение на материалния закон, което е основание и за освобождаване от длъжност по реда на чл. 165 и сл. от Закона за съдебната власт.
Нещо повече: извратената съдебна практика може да доведе – ако не бъде отменена – до блокиране по съдебен ред на всякакви усилия за реформа в академичната сфера. Съставът от ВКС лишава гражданите от правосъдие. Вписването на неверни обстоятелства в официален документ представлява престъпление (НК, чл. 311, ал. 1) – процесуално основание за освобождаване от длъжност.
Аргументи срещу недопустимото определение на ВКС.
Законодотателят изрично е посочил, че за реда и начините на периодичното атестиране (най-рядко на всеки пет години) на научните работници по чл. 42, ал. 1 от ЗНСНЗ трябва да има отделен, специален правилник – и в академичната общност е широко известно, че този правилник е ПАНРСВО, който е обнародван в ДВ, 28/1972 г. и беше отменен през 1991 г. (ДВ, бр. № 27/1991). Разликата в съдържанието между ППЗНСНЗ и ПАНРСВО е видна от различните им съдържания, а освен това не съществува и текст в закон или подзаконов акт, влязъл в сила през или след 1991 г., в който да се посочва, че отмененият през 1991 г. ПАНРСВО се замества от ППЗНСНЗ – след съответно негово изменение, или от някакъв друг правилник. Твърдението в обратния смисъл издава или изключително грубо непознаване на нормативната уредба, което е напълно недопустимо за всеки съд, какво остава за ВКС, или престъпна, корупционна практика!
Визираното определение на ВКС е непрестижно за съдебната система. В чл. 1, ал. 1 от ЗНСНЗ изрично е посочено, че ЗНСНЗ “урежда научните степени и звания, условията и реда за тяхното даване и отнемане с цел да съдействува за развитие на науката и за приложение на нейните постижения в практиката”. С други думи, по аргумент на обратното ЗНСНЗ не урежда реда и начините на атестирането.
Чл. 42. ЗНСНЗ се състои от две алинеи. Според (1) “Научните работници подлежат на периодично атестиране не по-рядко от един път на пет години.” Според (2) “Редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет.” Двете алинеи са в Допълнителните разпоредби на закона. Съгласно чл. 32, ал. 2, т. 1 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове в допълнителните разпоредби се включват правила, които са странични спрямо предмета на акта, но е необходимо да бъдат включени в него. Ergo, редът и начинът на атестирането не са в предмета на чл. 1, ал. 1 от ЗНСНЗ, който цитирам по-горе.
Чл. 46 ЗНСНЗ (“За прилагането на този закон се издава правилник, утвърден от Министерския съвет”) е в Заключителните разпоредби на ЗНСНЗ (и не е в Допълнителните). Съгласно чл. 35, ал. 3 от Указ 883 за прилагане на Закона за нормативните актове в заключителните разпоредби (а не в Допълнителните) се посочва органът, на който се възлага издаването на нормативен акт по неговото прилагане. Чл. 46 от ЗНСНЗ гласи, че за прилагането на този закон се издава правилник, утвърден от МС. Следователно ППЗНСНЗ не се отнася до Допълнителните разпоредби, които съдържат чл. 42, който не е в предмета на ЗНСНЗ, понеже е страничен на чл. 1 ЗНСНЗ.
Допълнителните разпоредби не са Заключителните, следователно систематичното място на чл. 42 в Допълнителните разпоредби на ЗНСНЗ го изключва от Заключителните разпоредби. Обратно – щом чл. 46 е в Заключителните разпоредби, не е в Допълнителните, следователно чл. 46 не е еднакъв с чл. 42 ЗНСНЗ.
Съдът е нарушил закона, като е вписал в решението си невъзможното, а именно че ППЗНСНЗ по същество е Правилник за реда и атестирането по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ. Подобно твърдение е измамливо и престъпно. ППЗНСНЗ не играе двойна роля – хем да е правилник по прилагане на ЗНСНЗ в неговата цялост, хем да е Правилник за реда и атестирането, който не е в предмета на ЗНСНЗ. В същото време е налице и съществено процесуално нарушение на чл. 5 ГПК, според който всеки съд разглежда и решава делата според точния смисъл на законите. Чл. 90 от Преходните и заключителните разпоредби на ППЗНСНЗ е изричен, че този правилник се издава въз основа на чл. 46 от ЗНСНЗ, не въз основа на чл. 42 от същия закон.
Издадено бе и следващо недопустимо определение на ВКС по същия казус – за следствията от противозаконно бездействие на МС, състоящо се в неиздаване на правилник. И според второто определение Министерският съвет не следвало да бъде осъден за безобразно противоправното си поведение – неиздаване на правилник. Според този нов съдебен акт дейността на Министерския съвет в изпълнение на законовата делегация за приемане на нормативни актове, не била съставлявала административна дейност по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ! Възникват поне шест въпроса:
Първо, каква е дейността на Министерския съвет при приемане на нормативни актове, ако не е административна?
Второ, тогава дали дейността на Министерския съвет при приемане на нормативни актове не е психиатрична? Или може би е физико-химична? Или “марсианска”?
Трето, с издаването от страна на два състава на ВКС на два абсолютно различни съдебни акта по един и същ (абсолютно идентичен казус) казус не са ли погазени изключително драстично Конституцията на България?
Четвърто, с издаването от страна на два състава на ВКС на два абсолютно различни съдебни акта по един и същ (абсолютно идентичен казус) казус не е ли извършено поне едно престъпление?
Пето, с издаването от страна на два състава на Върховния съд на два абсолютно различни съдебни акта по един и същ (абсолютно идентичен казус) казус – и като се има предвид, че и двете определения обективно и съвсем явно изглеждат абсолютно противозаконни, не са ли извършени две престъпления?
Шесто, според достъпните ми в качеството ми на гражданин данни второто определение попада в изключително грубо противоречие с други влезли в сила съдебни актове, включително на Върховния административен съд, според които нормотворческата дейност на Министерския съвет, разбира се, е административна – и изцяло е в сферата на приложение чл. 1 от ЗОДОВ.
Искане.
Моля Върховната касационна прокуратура да направи правен анализ на двете определения, издадени от два тричленни състава на Върховния касационен съд и да прецени дали актовете на издаване на тези две определения не представляват престъпления. Второ, ВКП чрез Главния прокурор да внесе предложение до ВСС за образуване на дисциплинарни производства за освобождаване на съставите от длъжност.
Приложения: 1. Решение № 87 от 20.07.2000 г. на ВКС, 4 ГО, по гр.д. № 1112/1999 г. 2. Решение от 30.11.2000 г. на САС, Втори състав, по гр.д. № 1770/2000 г. 3. Решение № 454/13.05.2002 г. на ВКС, Четвърто Гр.отд., по гр.д. № 697/2001 г. 4. Решение от 24.07.2003 г. на САС, 2-ри състав, по гр.д. № 1925/2002 г. 5. Решение № 211/05, от 23.06.2005 г. на ВКС, 4 ГО, по гр.д. № 2630/2003 г. 6. Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование, обн. в “Държавен вестник”, бр. 28 от 1972 г. 7. Определение № 96/04.02.2009 на ВКС, ГК, 4-то отд., по гр.д. № 5045/2008. 8. Определение № 966/24.07.2009 по гр.д. № 660/2009 на ВКС, III гр.отд.

08 юни 2010 г., София, Подпис: