До: Върховната касационна прокуратура
СИГНАЛ
от: Красимир Янков Кабакчиев, д.ф.н.,
срещу: съдиите от ВКС Жанета Найденова, Светла Цачева, Албена Бонева, Надя Зяпкова, Любка Богданова, Жива Декова Вх. № ВКП 9134/09.06.2010 г.
Уважаеми Върховни прокурори,
Осъдих с влезли в сила съдебни решения, включително на ВКС (Приложения № № 1-5), Института за български език (нататък ИБЕ) при Българската академия на науките (нататък БАН) за нанесени имуществени и неимуществени щети за десетгодишен период (от 1988 г. до 1997 г.) – заради НЕАТЕСТИРАНЕ на научноизследователската ми дейност и необявяване на конкурс за хабилитирано научно звание.
Налице е неправомерно бездействие – неизпълнение на задължението по чл. 42, ал. 1 от Закона за научните степени и научните звания (нататък ЗНСНЗ – отм.) за атестиране на научноизследователската дейност на всеки учен (научен работник) най-рядко веднъж на пет години.
В основата на беззаконието срещу мен, състоящо се в неатестиране и осъществено от ИБЕ, довело до драстичното ми ощетяване, е налице и нормотворческо бездействие – осъществявано от органи на БАН и от Министерския съвет (нататък МС).
Първо, според чл. 58 от Устава на БАН атестирането (даване оценка) на научноизследователската дейност на учените се осъществява въз основа на “критерии и методика”, приети от Общото събрание на БАН. “Критерии и методика” никога не са приемани.
Второ, според чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ атестирането се извършва въз основа на правилник за реда и начина на атестирането, издаден от МС. До 1991 г. такъв правилник съществуваше. Наричаше се Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование (нататък ПАНРСВО, обн. в “ДВ”, бр. 28, 1972 г. – Приложение № 6) и беше отменен през 1991 г. (обн. в “ДВ”, бр. 27, 1991 г.). След отмяната му МС не издаде нов. Създаде се нормативен вакуум, което доведе до безобразия, беззакония и ниско качество на научната и преподавателската дейност в академичната област. Това нормотворческо бездействие представлява грубо закононарушение, непрекъснато осъществявано близо две десетилетия не от кого да е, а от най-висшия орган в изпълнителната власт – чиято компетентност е за цялата страна.
Предявих през 2002 г. два иска за негативните последици от неатестирането на работата ми в ИБЕ, от които релевантен за сигнала е искът за периода 2000-2002 г. Делата са четири.
Две от тях са в предмета на сигнала. Пасивната легитимация е на МС. Налице по делата са две определения на ВКС – Определение № 96/04.02. 2009 на ВКС, ГК, 4-то отд., по гр.д. № 5045/2008 (Приложение № 7) и Определение, № 966/24.07.2009 по гр.д. № 660/2009 на ВКС, III гр.отд. (Приложение № 8).
Определение № 96/04.02.2009 на ВКС, ГК, 4-то отд., по гр.д. № 5045/ 2008 е противозаконно! Според мотивите МС следвало да не бъде осъден за противоправното си бездействие – неиздаване на правилник, тъй като всъщност този правилник се бил .... изпълнявал от друг правилник. Тази теза е на ответника МС. По съществото си е не само намерение за продължавано противозаконно бездействие, но и извън понятието здрав разум.
Диспозитивът на въпросното определение е контра леге.
В решението на САС, което е обжалвано от мен и жалбата не е допусната до касационно разглеждане с определение № 96/04.02.2009 на ВКС, ГК, 4-то отд., е изразено мнение (подчертано е, че това е мнение, т.е. то не е категорично становище), че Правилникът за прилагане на ЗНСНЗ (нататък ППЗНСНЗ) бил служел за правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ.
Изумителното е, че процедиращият състав на ВКС в определението си за недопускане на касационната жалба срещу решението по гр.д. № 2094/2007 г. на САС е потвърдил това мнение в решението на САС! Това означава, че този състав на ВКС не само не познава законовата и подзаконовата уредба на страната, но е нарушил и конституционното си задължение за точно и еднакво прилагане на закона – който има върховенство.
Процедиращият състав от ВКС е излязъл извън компетентността си чрез недопустимо създаване на несъществуваща до момента на определението “нормативна клауза” – на което няма право, понеже не е законодателен орган. Налице е тежко нарушение на материалния закон, което е основание и за освобождаване от длъжност по реда на чл. 165 и сл. от Закона за съдебната власт.
Нещо повече: извратената съдебна практика може да доведе – ако не бъде отменена – до блокиране по съдебен ред на всякакви усилия за реформа в академичната сфера. Съставът от ВКС лишава гражданите от правосъдие. Вписването на неверни обстоятелства в официален документ представлява престъпление (НК, чл. 311, ал. 1) – процесуално основание за освобождаване от длъжност.
Аргументи срещу недопустимото определение на ВКС.
Законодотателят изрично е посочил, че за реда и начините на периодичното атестиране (най-рядко на всеки пет години) на научните работници по чл. 42, ал. 1 от ЗНСНЗ трябва да има отделен, специален правилник – и в академичната общност е широко известно, че този правилник е ПАНРСВО, който е обнародван в ДВ, 28/1972 г. и беше отменен през 1991 г. (ДВ, бр. № 27/1991). Разликата в съдържанието между ППЗНСНЗ и ПАНРСВО е видна от различните им съдържания, а освен това не съществува и текст в закон или подзаконов акт, влязъл в сила през или след 1991 г., в който да се посочва, че отмененият през 1991 г. ПАНРСВО се замества от ППЗНСНЗ – след съответно негово изменение, или от някакъв друг правилник. Твърдението в обратния смисъл издава или изключително грубо непознаване на нормативната уредба, което е напълно недопустимо за всеки съд, какво остава за ВКС, или престъпна, корупционна практика!
Визираното определение на ВКС е непрестижно за съдебната система. В чл. 1, ал. 1 от ЗНСНЗ изрично е посочено, че ЗНСНЗ “урежда научните степени и звания, условията и реда за тяхното даване и отнемане с цел да съдействува за развитие на науката и за приложение на нейните постижения в практиката”. С други думи, по аргумент на обратното ЗНСНЗ не урежда реда и начините на атестирането.
Чл. 42. ЗНСНЗ се състои от две алинеи. Според (1) “Научните работници подлежат на периодично атестиране не по-рядко от един път на пет години.” Според (2) “Редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет.” Двете алинеи са в Допълнителните разпоредби на закона. Съгласно чл. 32, ал. 2, т. 1 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове в допълнителните разпоредби се включват правила, които са странични спрямо предмета на акта, но е необходимо да бъдат включени в него. Ergo, редът и начинът на атестирането не са в предмета на чл. 1, ал. 1 от ЗНСНЗ, който цитирам по-горе.
Чл. 46 ЗНСНЗ (“За прилагането на този закон се издава правилник, утвърден от Министерския съвет”) е в Заключителните разпоредби на ЗНСНЗ (и не е в Допълнителните). Съгласно чл. 35, ал. 3 от Указ 883 за прилагане на Закона за нормативните актове в заключителните разпоредби (а не в Допълнителните) се посочва органът, на който се възлага издаването на нормативен акт по неговото прилагане. Чл. 46 от ЗНСНЗ гласи, че за прилагането на този закон се издава правилник, утвърден от МС. Следователно ППЗНСНЗ не се отнася до Допълнителните разпоредби, които съдържат чл. 42, който не е в предмета на ЗНСНЗ, понеже е страничен на чл. 1 ЗНСНЗ.
Допълнителните разпоредби не са Заключителните, следователно систематичното място на чл. 42 в Допълнителните разпоредби на ЗНСНЗ го изключва от Заключителните разпоредби. Обратно – щом чл. 46 е в Заключителните разпоредби, не е в Допълнителните, следователно чл. 46 не е еднакъв с чл. 42 ЗНСНЗ.
Съдът е нарушил закона, като е вписал в решението си невъзможното, а именно че ППЗНСНЗ по същество е Правилник за реда и атестирането по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ. Подобно твърдение е измамливо и престъпно. ППЗНСНЗ не играе двойна роля – хем да е правилник по прилагане на ЗНСНЗ в неговата цялост, хем да е Правилник за реда и атестирането, който не е в предмета на ЗНСНЗ. В същото време е налице и съществено процесуално нарушение на чл. 5 ГПК, според който всеки съд разглежда и решава делата според точния смисъл на законите. Чл. 90 от Преходните и заключителните разпоредби на ППЗНСНЗ е изричен, че този правилник се издава въз основа на чл. 46 от ЗНСНЗ, не въз основа на чл. 42 от същия закон.
Издадено бе и следващо недопустимо определение на ВКС по същия казус – за следствията от противозаконно бездействие на МС, състоящо се в неиздаване на правилник. И според второто определение Министерският съвет не следвало да бъде осъден за безобразно противоправното си поведение – неиздаване на правилник. Според този нов съдебен акт дейността на Министерския съвет в изпълнение на законовата делегация за приемане на нормативни актове, не била съставлявала административна дейност по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ! Възникват поне шест въпроса:
Първо, каква е дейността на Министерския съвет при приемане на нормативни актове, ако не е административна?
Второ, тогава дали дейността на Министерския съвет при приемане на нормативни актове не е психиатрична? Или може би е физико-химична? Или “марсианска”?
Трето, с издаването от страна на два състава на ВКС на два абсолютно различни съдебни акта по един и същ (абсолютно идентичен казус) казус не са ли погазени изключително драстично Конституцията на България?
Четвърто, с издаването от страна на два състава на ВКС на два абсолютно различни съдебни акта по един и същ (абсолютно идентичен казус) казус не е ли извършено поне едно престъпление?
Пето, с издаването от страна на два състава на Върховния съд на два абсолютно различни съдебни акта по един и същ (абсолютно идентичен казус) казус – и като се има предвид, че и двете определения обективно и съвсем явно изглеждат абсолютно противозаконни, не са ли извършени две престъпления?
Шесто, според достъпните ми в качеството ми на гражданин данни второто определение попада в изключително грубо противоречие с други влезли в сила съдебни актове, включително на Върховния административен съд, според които нормотворческата дейност на Министерския съвет, разбира се, е административна – и изцяло е в сферата на приложение чл. 1 от ЗОДОВ.
Искане.
Моля Върховната касационна прокуратура да направи правен анализ на двете определения, издадени от два тричленни състава на Върховния касационен съд и да прецени дали актовете на издаване на тези две определения не представляват престъпления. Второ, ВКП чрез Главния прокурор да внесе предложение до ВСС за образуване на дисциплинарни производства за освобождаване на съставите от длъжност.
Приложения: 1. Решение № 87 от 20.07.2000 г. на ВКС, 4 ГО, по гр.д. № 1112/1999 г. 2. Решение от 30.11.2000 г. на САС, Втори състав, по гр.д. № 1770/2000 г. 3. Решение № 454/13.05.2002 г. на ВКС, Четвърто Гр.отд., по гр.д. № 697/2001 г. 4. Решение от 24.07.2003 г. на САС, 2-ри състав, по гр.д. № 1925/2002 г. 5. Решение № 211/05, от 23.06.2005 г. на ВКС, 4 ГО, по гр.д. № 2630/2003 г. 6. Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование, обн. в “Държавен вестник”, бр. 28 от 1972 г. 7. Определение № 96/04.02.2009 на ВКС, ГК, 4-то отд., по гр.д. № 5045/2008. 8. Определение № 966/24.07.2009 по гр.д. № 660/2009 на ВКС, III гр.отд.
08 юни 2010 г., София, Подпис:
сряда, 23 юни 2010 г.
петък, 16 април 2010 г.
СЪДЕБНА СИСТЕМА. ЕЛАТЕ ГИ ВИЖТЕ! (7) ЗАГОВОРЪТ ЗА ОНЕВИНЯВАНЕ НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ ПРОДЪЛЖАВА!
Документ, депозиран на 12.04.2010 в СРС.
Чрез: Софийския районен съд, ГК, гр.д. 10037/06, I-во гр.о., 41 с.
До: Софийския градски съд, ГК, Въззивна инстанция
ЖАЛБА
от: Красимир Янков Кабакчиев, д.ф.н.
срещу: решение № 1-2-81 от 05.03.2010 г. на Софийския районен съд, ГК, гр.д. № 10037/2006, I-во гр.о., 41 с.
Уважаеми госпожи и господа Градски съдии,
Процесното решение по гр.д. № 10037/06 на СРС, I-во гр.о., 41 състав е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.
І. Неправилност на решението на поради нарушение на материалния закон.
Решението се базира на ЦЕЛИ ТРИ основни и напълно погрешни тълкувания на материалния закон, а именно, че:
– нормотворческата дейност на Министерския съвет (нататък МС) не била административна дейност по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ;
– правилата за атестиране на научните работници по чл. 42, ал. 2 от Закона за научните степени и научните звания (нататък ЗНСНЗ) се били съдържали в самия ЗНСНЗ и в Правилника за прилагане на ЗНСНЗ (нататък ППЗНСНЗ);
– атестирането по чл. 42 ЗНСНЗ, т.е. преди обявяване на конкурс за хабилитирано звание в съответната академична институция (университет, научен институт), било процедура, която се била осъществявала по чл. 18-28 от ЗНСНЗ.
Решението издава тотално непознаване от страна на първоинстанционния съд на материалния закон, в т.ч.: Конституцията на Република България, Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (нататък ЗОДОВ) и Закона за научните степени и научните звания.
Първо, член 7 от Конституцията гласи: "Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица." А чл. 5, ал. 1 и 2 от Конституцията гласят, съответно: "(1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. (2) Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие."
Оттук е ясно, че държавата при всяко положение отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Безспорно Министерският съвет е орган на държавата. Безспорно е налице незаконен акт, състоящ се в неосъществяване от страна на МС на нормотворческа дейност: изключително грубо нарушение на задължение (описано по-подробно по-долу), вменено на МС чрез законов текст, а именно чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ, за издаване на правилник за реда и начините на атестирането.
Второ, по силата на текста на чл. 5, ал. 2 от Конституцията за непосредственото действие на нейните разпоредби, съдът е длъжен да осъди държавата тогава, когато тя в лицето на съответен орган или длъжностно лице е осъществила какъвто и да било незаконен акт, с който е причинила вреди, без всякакво значение дали този акт е административен или не. (Тук се абстрахираме от въпроса дали и как изобщо може държавата да има дейност, която да не е административна!)
Изключително грубо нарушение на Конституцията и на практика нейно суспендиране би представлявал и всеки акт на всеки държавен орган, включително на Върховния съд, който, при липса на закон или законов текст, уреждащ търсенето на отговорност от държавата за следствията от даден неин незаконен акт, да принуждава гражданина да търси защита непременно по силата на закон, а не по силата пряко на чл. 7 от Конституцията.
Трето, съдът в решението си е извършил цяла поредица нарушения на материалния закон чрез следното. Той е регистрирал в него твърдението (стр. 1) в исковата молба, че е налице неиздаване на правилник по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ. Но същевременно е заявил, че издаването на правилник било представлявало нормотворческа дейност, а нормотворческата дейност не била административна.
Основен постулат в правната доктрина е, че ищецът по едно гражданско дело не е този, който определя правното основание за гледане на делото! В дело от типа на настоящото ищецът е длъжен единствено да посочи фактите на своето ощетяване, а съдът е този, който трябва да реши кое е правното основание. Вярно е, че ищецът може да поиска делото да се води на едно или друго правно основание. И в случая това аз, ищецът, съм направил. Но това искане не ангажира и не може да ангажира съда!
В случая съдът е приел, че е налице искане да бъде осъден МС заради неиздаване на нормативен акт и е определил МС като надлежно легитимиран да отговаря по реда на чл. 1 от ЗОДОВ (вж. стр. 4 в решението). Но същевременно приема, че ПОДЗАКОНОВАТА нормотворческа дейност не е административна, въпреки че тя е по делегация на ЗНСНЗ и МС не може да излиза извън рамките на закона. Така е извършено грубо нарушение на материалния закон. Защото, ако нормотворческата дейност на МС не е административна, съдът е трябвало да посочи съответен друг законов или конституционен текст като правно основание за гледане на делото! А не чл. 1 на ЗОДОВ! Обратното – това което прави съдът в случая, е тотален нонсенс! Щом нормотворческата дейност не е административна, тя не попада в полето на ЗОДОВ. И ако не е административна, е следвало делото да се гледа на друго правно основание! Такова основание, при евентуална липса на друго, при всяко положение може да бъде текстът на чл. 7 от Конституцията за отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, и при съображението за непосредственото действие на Конституцията (чл. 5, ал. 2).
Четвърто, във връзка и с горното, и със съвсем явното желание на съда да оневини държавата за нейното изключително грубо двудесетилетно противозаконно поведение, в решението той изобщо не благоволява да установи, че е налице незаконно поведение (бездействие) на държавата – неиздаване на нормативен акт. Фактите са следните:
- от влизането в сила на ЗНСНЗ през 1972 г. и на основание чл. 42, ал. 2 от него, до 1991 г. съществува правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ, който има конкретното наименование Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование (нататък ПАНРСВО). Обнародван е в “Държавен вестник”, бр. 28 от 1972 г. И тъй като съдът в решението си дори не благоволява да спомене този правилник, аз го прилагам тук и моля той да бъде приет като едно от основните доказателства по делото (Приложение 1 – ПАНРСВО)!
- ПАНРСВО е отменен през 1991 г. (Държавен вестник, бр. 27, 1991 г.). И след това, и дори до този момент, т.е. до ден-днешен, в който ЗНСНЗ все още е още в сила, друг правилник по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ не е създаван! Това представлява изключително грубо закононарушение, непрекъснато осъществявано близо две десетилетия от един от основните органи на държавата!
- Няма акт на МС или на друг орган, според който, след отмяната на ПАНРСВО, той да е заместен от друг правилник или от някакъв друг нормативен акт!
Вместо да констатира тези безкрайно ясни и очевадни факти, съдът най-безцеремонно и почти буквално преписва изключително наглите и умопомрачителни по своя идиотизъм лъжи, пуснати в действие по делото от страна на ответника Министерски съвет, според които чл. 46 от ЗНСНЗ бил нормативният документ, визиран в чл. 42, ал. 2 от същия закон (стр. 6 в решението, редове 1-2 най-горе)!
Законодотателят изрично е посочил, че за реда и начините на периодичното атестиране (най-рядко на всеки пет години) на научните работници по чл. 42, ал. 1 от ЗНСНЗ трябва да има отделен, специален правилник – и в академичната общност е всеизвестно, че този правилник е именно ПАНРСВО, който е обнародван в ДВ, 28/1972 г. и беше отменен през 1991 г. (ДВ, бр. № 27/1991). Разликата в съдържанието между Правилника за прилагане на ЗНСНЗ и ПАНРСВО е видна от различните им съдържания. Освен това не съществува и никакъв текст в закон или подзаконов акт, влязъл в сила през или след 1991 г., в който евентуално да се посочва, че отмененият през 1991 г. ПАНРСВО е заместен от Правилника за прилагане на ЗНСНЗ – след съответно негово изменение, или от някакъв друг правилник. Твърдението в обратния смисъл издава или изключително грубо непознаване на нормативната уредба – нещо недопустимо за един съд, или умишлено вписване в съдебно решение на грубо неверни факти – нещо още по-недопустимо!
В чл. 1, ал. 1 от ЗНСНЗ изрично е посочено, че ЗНСНЗ урежда научните степени и звания, условията и реда за тяхното даване и отнемане с цел да съдействува за развитие на науката и за приложение на нейните постижения в практиката. С други думи, по аргумент за обратното, ЗНСНЗ не урежда реда и начините на атестирането.
Чл. 42 ЗНСНЗ се състои от две алинеи. Според (1), научните работници подлежат на периодично атестиране не по-рядко от един път на пет години. Според (2), редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет. Двете алинеи са в Допълнителните разпоредби на закона. Съгласно чл. 32, ал. 2, т. 1 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове (ЗНА) в допълнителните разпоредби се включват правила, които са странични спрямо предмета на акта, но е необходимо да бъдат включени в него. Ergo, редът и начинът на атестирането не са в предмета на чл. 1, ал. 1 от ЗНСНЗ.
Чл. 46 ЗНСНЗ (с текст За прилагането на този закон се издава правилник, утвърден от Министерския съвет) се намира в Заключителните разпоредби на ЗНСНЗ (и не е в Допълнителните). Съгласно чл. 35, ал. 3 от Указ 883 за прилагане на ЗНА в заключителните разпоредби (а не в Допълнителните) се посочва органът, на който се възлага издаването на нормативен акт по неговото прилагане. Чл. 46 от ЗНСНЗ гласи, че за прилагането на този закон се издава правилник, утвърден от Министерския съвет. Следователно ППЗНСНЗ не се отнася до Допълнителните разпоредби, които съдържат чл. 42, който не е в предмета на ЗНСНЗ, понеже е страничен на чл. 1 ЗНСНЗ.
Допълнителните разпоредби не са Заключителните, следователно систематичното място на чл. 42 в Допълнителните разпоредби на ЗНСНЗ го изключва от Заключителните разпоредби. Обратно – щом чл. 46 е в Заключителните разпоредби, не е в Допълнителните, следователно чл. 46 не е еднакъв с чл. 42 ЗНСНЗ.
Пето, чл. 1 от ЗОДОВ гласи: "Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност." В решението си съдът приема, че по принцип МС може да отговаря по дела с правно основание ЗОДОВ, в качеството си на орган на държавата. Но същевременно приема, че делегираната подзаконова нормотворческа дейност на МС не била административна. По този начин съдът нарушава Закона за съдебната власт (чл. 5: Съдилищата прилагат законите точно и еднакво спрямо всички) и не се съобразява с практиката на Върховния съд! Защото например в решение № 9087 от 07. 07.2009 г. на Върховния административен съд, Трето отд. по адм. дело № 9616/2008 е записано следното (вж. Приложение 2): "Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Така регламентирана отговорността е пълна, защото е за всички претърпени вреди, които съгласно чл. 4 от ЗОДОВ са в причинна връзка с незаконосъобразни актове, фактически действия или бездействия на длъжностни лица или административни органи при или по повод изпълнението на административна дейност. Административната дейност в теорията и в практиката се приема като изпълнителна дейност, която наред със съдебната и законодателната дейности са основни прояви на държавна власт. Изпълнителната дейност има различни организационно-правни форми според предметното си съдържание като НОРМОТВОРЧЕСКА, оперативно-разпоредителна по издаване на индивидуални административни актове, правозащитна, която от своя страна се свързва с разрешаване на спорове по функциониране на администрацията или налагане на санкции за неизпълнение, нарушение на административни задължения." [подч. от мен – К.К.]
От това влязло в сила решение на Върховния административен съд става ясно, че, разбира се, нормотворческата дейност на МС е административна дейност, както и че, разбира се, нормотворческата дейност е административна дейност и по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ!
Шесто, в решението е направено изключително грубо погрешно тълкуване на материалния закон, свеждащо се до това, че (стр. 5 в решението, редове 3 и 4 най-горе),
Редът за даване на научните степени и звания е регламентиран в чл. 18 – 28 от раздел IV от ЗНСНЗ.
Вярно е, че редът за даване на научните звания е регламентиран в чл. 18 – 28 от раздел IV от ЗНСНЗ. Но тези разпоредби се отнасят за случаите, когато ВЕЧЕ е налице обявен конкурс за хабилитирано научно звание в съответната научна организация и следва да се осъществи процедура в структурите на Висшата атестационна комисия (нататък ВАК) за даване на съответното научно звание. А в случая по настоящото дело изобщо НЯМА обявен конкурс (поради което е осъществено ощетяването ми) и изобщо няма каквато и да било процедура с мое участие във ВАК! А липсата на обявен конкурс се дължи на това, че не е осъществено атестиране на научноизследователската ми дейност, което е безусловно задължение на всеки научен институт съобразно с разпоредбата на чл. 42, ал. 1 ЗНСНЗ и е нещо, което се осъществява преди обявяване на конкурс и изобщо преди внасянето на документи във ВАК за осъществяване на процедура по присъждане на съответното хабилитирано звание. Съдът или не е вникнал в тези нетрудни за разбиране обстоятелства (което, ако е така, е атестат за ниска юридическа компетентност), или, по-вероятното, се мъчи умишлено да заблуждава с цел да освободи държавата от нейната отговорност! Ако налице е второто обстоятелство, подобно поведение издава страх и зависимост на един съдия от изпълнителната власт: нещо, от което могат да се направят редица изключително сериозни изводи относно морала и законосъобразността в систематичното поведение на представителите на съдебната и изпълнителната власт в тази държава.
IІІ. Неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Първо, налице е грубо нарушение на съдопроизводствените правила в решението, състоящо се в това, че в онази част на съдебния акт, където следва да се посочи вярно ли е или не твърдението в исковата молба, че от страна на МС не е издаден нормативният акт “правилник за реда и начина на атестирането” съгласно с чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ, изобщо не фигурира констатация за издаването или не на “правилник за реда и начина на атестирането” съгласно с чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ! По този начин съдът не се е произнесъл по основния факт и по основния аргумент в иска, а именно, че:
(а) е налице противозаконно бездействие на ответника, състоящо се в неиздаване на правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ (след отменянето през 1991 г. на предишния правилник – ПАНРСВО);
(б) противозаконното бездействие на ответника е довело до невъзможност да се осъществи атестирането на ищеца.
Ето защо е налице непроизнасяне на съда по същината на иска!
Второ, съдът е нарушил чл. 4, ал. 1 от ГПК (Съдът е длъжен да решава делата според точния смисъл на действащите закони). Той не е обсъдил връзката между неиздаването на правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ и неатестирането на ищеца. Съдът е направил друго, също толкова недопустимо и противозаконно. Вписал е в решението невъзможното, а именно че ППЗНСНЗ е Правилник за реда и атестирането по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ. Подобно твърдение е измамливо и престъпно! ППЗНСНЗ не може да играе двойна роля – хем да е правилник по прилагане на ЗНСНЗ в неговата цялост, хем да е Правилник за реда и атестирането, който не е в предмета на ЗНСНЗ. Чл. 90 от Преходните и заключителните разпоредби на ППЗНСНЗ е изричен, че този правилник се издава въз основа на чл. 46 от ЗНСНЗ, не въз основа на чл 42 от същия закон.
Трето, съдът е нарушил чл. 4, ал. 1 от ГПК и във фундаменталната му част относно задължението на съда да решава делата според общия разум на действащите закони, когато те са непълни, неясни или противоречиви. В този аспект са налице две нарушения:
- Липсата на правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ не дава право на съда да си измисля нормативен текст, който да запълва липсата на правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ. В случая съдът е направил това – той е заявил – напълно голословно, че правилникът по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ се бил изпълнявал от ППЗНСНЗ. За да може правилникът по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ да се изпълнява от ППЗНСНЗ, следва да е налице влязъл в сила нормативен акт, с който да е постановено, че правилникът по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ се изпълнява от ППЗНСНЗ – и, съответно, да са налице промени в ППЗНСНЗ, които да му придават функции на изпълняващ ролята на правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ! Такъв акт няма! Следователно съдът грубо нарушава закона, като си измисля наличието на подобен акт! Разбира се, съдът не посочва този акт (тъй като той не съществува), а приема ad hoc факт за неговото наличие. Това е грубо противозаконно поведение, и то на съд!
- Съдът приема, че ЗОДОВ не може да служи като правно основание за дело срещу държавата тогава, когато нанесените вреди от държавата на гражданина не са от административна дейност. Абстрахираме се от логичния въпрос как изобщо може държавата да има дейност, която да не е административна! Съдът, приемайки, че нормотворческата дейност не е административна, е трябвало да гледа делото не на основание чл. 1 от ЗОДОВ, а, например, на основание чл. 45-49 ЗЗД или чл. 7 от Конституцията. Съдът обаче по абсолютно нелогичен и направо абсурден начин използва чл. 1 ЗОДОВ като правно основание, с което в още един пункт изключително грубо нарушава чл. 4, ал. 1 от ГПК във фундаменталната му част относно задължението на съда да решава делата според общия разум на действащите закони тогава, когато те са непълни, неясни или противоречиви.
Вместо да констатира съвършено очевидната и обективната истина, състояща се в това, че не е налице правилник по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ – и съответно, е налице противоправно поведение на ответника, съдът издига съвършено невярната и направо умопомрачителна теза, че, видите ли, всъщност не било налице деликт, защото вместо да приеме правилник по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ Министерският съвет бил приел правилник по чл. 46 на ЗНСНЗ. Работата е там, че, разбира се, правилникът по чл. 46 на ЗНСНЗ не е правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ, а е правилник за прилагането на ЗНСНЗ, който няма нищо общо с правилника за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ и, разбира се, никога не е отменян.
Четвърто, налице е и съществено процесуално нарушение на чл. 4, ал. 2 ГПК, според който: "Съдът е длъжен да прилага закона точно и еднакво спрямо всички."
В случая съдът фаворизира държавата в лицето на Министерския съвет! Неправилно – или от некомпетентност, или най-вероятно умишлено, той прави изключително грубо неверни интерпретации на закона в полза на Министерския съвет, ответник по делото. А този ответник, вместо да се държи като авторитетен държавен орган, гарант на законността, не само не признава, че е нагъл нарушител на закона – погазвал в продължение на близо две десетилетия вмененото му задължение да издаде нормативен акт, но дори вкарва в употреба по делото умопомрачителна лъжа! Цитат от стр. 2 на решението:
Ответникът […] сочи, че не е налице противоправно поведение на МС, тъй като в изпълнение на ЗНСНЗ е приел правилник за прилагане на ЗНСНЗ, а разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ не сочи задължение на МС да приеме Правилник за реда и начините за атестиране на учените.
Ако се наложи това дело да бъде гледано и в Страсбург – нещо, което и без това е вече твърде вероятно, всички тези факти, издаващи беззаконието в поведението на Министерския съвет, позволяващ си да нарушава закона и да не издава правилник в продължение на две десетилетия, а същевременно и изключително ниският морал на един от основните държавни органи, ще бъдат представени там по съответния необходим, законосъобразен и адекватен начин!
Да припомним точно какво гласи чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ: "Редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет."
Лъжата, изказана както от ответника Министерски съвет, така и от съда, че този текст не бил сочел задължение да се приеме правилник за реда и начините за атестиране на учените – е изключителна по своята наглост! И какво сочи този текст, ако не безусловно задължение? Право на Министерския съвет да отмени през 1991 г. правилника и след това близо две десетилетия да не приема друг? По този пункт тук следва специално да се вземе предвид обстоятелството, че становището на представителя на държавата, Прокуратурата, която е страна по делото, е, че исковете по делото са основателни!
Пето, по делото не са взети предвид няколко решаващи за казуса доказателства, които при това се състоят не в какво да е, а във влезли в сила решения на Върховния и касационен съд и на Софийския апелативен съд!
От тези решения е видно, че Институтът за български език при БАН е осъден по две дела за периода от 1988 до 1997 г. заради неатестирането ми и, като следствие от това, необявяването на конкурс за старши научен сътрудник втора степен. Наистина, както е видно от първоначалния ход на настоящото дело, а именно гр.д. № 12074/2002 на СРС, ГК, I-во ГО, 34 състав (вж. и протоколите от заседанията преди даване ход по същество), а и от самото решение по него (№ 42 от 18.02.2003 г.) – доказателства изобщо не бяха допуснати! По този начин беше извършено повече от епохално закононарушение: ищецът предявява иск, съдията изобщо не допуска доказателствата му, след което издава решение – № 42 от 18.02.2003! Това решение към днешна е отменено като недопустимо (разгледан непредявен иск) с решение от 21.12.2009 г. на СГС, II-В въззивен състав по гр.д. № 1613/2006 (Приложение 3 – делото в момента е висящо пред ВКС.) От решение № 42 от 18.02.2003 г. по гр.д. № 12074/2002 на СРС, ГК, I-во ГО, 34 състав се вижда изключително незаконосъобразното поведение на съдийката Г. Михайлова по това дело – поведение, което доведе до протакането му вече повече от осем години само на първа инстанция и до разделянето му на две дела.
Разделянето може да има юридическа логика, но същевременно става така, че в настоящото дело, което е само срещу Министерския съвет, се заличава логиката на исковата молба и се губи връзката с незаконосъобразното поведение и на ответниците по иска Институт за български език и Българска академия на науките, първият от които не осъществява атестация, а вторият не приема критерии и методика за атестиране на учените по чл. 58 от Устава на БАН. Така или иначе, доколкото не е ясно дали горните доказателства по делото – важни за казуса влезли в сила осъдителни решения срещу Института за български език, са допуснати в производството по настоящото дело (гр.д. № 10037/06, на СРС, ГК, I-во ГО, 41 с-в), а и доколкото тези осъдителни решения срещу Института за български език изобщо не са споменати в атакуваното тук решение (и с това е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, ако решенията са приети като доказателства по делото), с настоящия документ аз отново депозирам тези решения (Приложения 4, 5, 6, 7, 8) и моля те да бъдат приети като основни доказателства във второинстанционното производство по делото!
От тези решения (Приложения 4, 5, 6, 7, 8) става ясна същината на казуса. Съгласно с чл. 42 от ЗНСНЗ всяка академична институция е длъжна да осъществява атестация на всеки научен работник най-рядко веднъж на всеки пет години. Видно от решенията, такава атестация не е осъществена спрямо мен в Института за български език при БАН през периода 1988-1997 г. т.е., налице е противоправно поведение на ответника. В решенията е установено, че, ако ответникът-институт беше изпълнил задълженията си, той щеше да установи, че научноизследователската ми дейност отговаря на изискванията за придобиване на научното звание старши научен сътрудник втора степен и щеше да обяви конкурс за това научно звание, с което правата ми да получа атестация на работата си, а оттам професионално признание и получаване на по-високо научно звание, щяха да бъдат уважени – чрез предоставянето ми на възможност да участвам в конкурс във ВАК. И едва след това, след обявен от Института за български език конкурс за старши научен сътрудник втора степен, ВАК щеше да влезе в ролята си да проведе конкурс. С противозаконното неатестиране на работата ми, а, като следствие от това, и с необявяването на конкурс за старши научен сътрудник втора степен ответникът Институт за български език ми нанесе имуществени и неимуществени щети за цели десет години (1988-1997 г.), които според решенията по съответните дела е осъден да репарира. А настоящото дело, чието първоинстанционно решение е атакувано чрез настоящата жалба, е за следващия период, от 1997 до 2000 г., в който, както се посочва в атакуваното решение (вж. следващия абзац), не е осъществена атестация на научноизследователската ми дейност.
Шесто, в атакуваното тук решение (стр. 3) е записано: "Не е спорно в производството обстоятелството, че за периода 01.08.1997 г. до 26.07.2000 г. Кабакчиев не е бил атестиран като научен работник и не е бил повишаван в звание “старши научен сътрудник II степен”."
Това обстоятелство е вярно, но, от гледна точка на изискването на чл. 42 ЗНСНЗ за атестиране най-рядко веднъж на всеки пет години и поради нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на редица доказателства, съдът не е констатирал дали аз, ищецът, съм бил атестиран или не в предишните месеци и години – преди периода 01.08.1997 – 26.07.2000 г., за да може да се направи законосъобразен извод относно наличието или не на нарушение на чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ и за исковия период по настоящото дело. Тук съдът допуска поредно нарушение на съдопроизводствените правила с това, че не обсъжда присъстващите в делото други доказателства (включително влезли в сила съдебни решения), от които е видно, че аз не съм атестиран и през периода преди 01.08.1997 г.
ІV. Необоснованост.
Основната необоснованост в решението се състои в това, че съдът е приел, че нормотворческата дейност на Министерския съвет не е административна, но въпреки това е гледал делото с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ – и го е решил на това основание. Щом искът е за следствия от неосъществена нормотворческа дейност на Министерския съвет, а нормотворческата дейност не е административна (според решението), съдът е трябвало да гледа делото на друго правно основание.
Петитум
Моля процесното решение да бъде отменено като незаконосъобразно, и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат уважен искът ми, с всички произтичащи от това законови следствия.
Доказателствени искания.
Гласни. Моля да бъде допуснат един свидетел при довеждане, който да даде показания относно претърпените от мен неимуществени вреди.
Писмени доказателства.
1. Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование, обн. в “Държавен вестник”, бр. 28 от 1972 г. 2. Решение № 9087 от 07.07.2009 г. на ВАС, Трето отд. по адм. дело № 9616/2008. 3. Решение от 21.12.2009 г. по гр.д. № 1613/2006 на СГС, II-В въззивен състав. 4. Решение № 87 от 20.07.2000 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 1112/1999 г. 5. Решение от 30.11.2000 г. на САС, Втори състав, по гр.д. № 1770/2000 г. 6. Решение № 454/13.05.2002 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 697/2001 г. 7. Решение от 24.07.2003 г. на САС, Втори състав, по гр.д. № 1925/2002 г. 8. Решение № 211/05, от 23.06.2005 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 2630/2003 г.
12.04.2010 г. София Подпис:
Чрез: Софийския районен съд, ГК, гр.д. 10037/06, I-во гр.о., 41 с.
До: Софийския градски съд, ГК, Въззивна инстанция
ЖАЛБА
от: Красимир Янков Кабакчиев, д.ф.н.
срещу: решение № 1-2-81 от 05.03.2010 г. на Софийския районен съд, ГК, гр.д. № 10037/2006, I-во гр.о., 41 с.
Уважаеми госпожи и господа Градски съдии,
Процесното решение по гр.д. № 10037/06 на СРС, I-во гр.о., 41 състав е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано.
І. Неправилност на решението на поради нарушение на материалния закон.
Решението се базира на ЦЕЛИ ТРИ основни и напълно погрешни тълкувания на материалния закон, а именно, че:
– нормотворческата дейност на Министерския съвет (нататък МС) не била административна дейност по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ;
– правилата за атестиране на научните работници по чл. 42, ал. 2 от Закона за научните степени и научните звания (нататък ЗНСНЗ) се били съдържали в самия ЗНСНЗ и в Правилника за прилагане на ЗНСНЗ (нататък ППЗНСНЗ);
– атестирането по чл. 42 ЗНСНЗ, т.е. преди обявяване на конкурс за хабилитирано звание в съответната академична институция (университет, научен институт), било процедура, която се била осъществявала по чл. 18-28 от ЗНСНЗ.
Решението издава тотално непознаване от страна на първоинстанционния съд на материалния закон, в т.ч.: Конституцията на Република България, Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (нататък ЗОДОВ) и Закона за научните степени и научните звания.
Първо, член 7 от Конституцията гласи: "Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица." А чл. 5, ал. 1 и 2 от Конституцията гласят, съответно: "(1) Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. (2) Разпоредбите на Конституцията имат непосредствено действие."
Оттук е ясно, че държавата при всяко положение отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Безспорно Министерският съвет е орган на държавата. Безспорно е налице незаконен акт, състоящ се в неосъществяване от страна на МС на нормотворческа дейност: изключително грубо нарушение на задължение (описано по-подробно по-долу), вменено на МС чрез законов текст, а именно чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ, за издаване на правилник за реда и начините на атестирането.
Второ, по силата на текста на чл. 5, ал. 2 от Конституцията за непосредственото действие на нейните разпоредби, съдът е длъжен да осъди държавата тогава, когато тя в лицето на съответен орган или длъжностно лице е осъществила какъвто и да било незаконен акт, с който е причинила вреди, без всякакво значение дали този акт е административен или не. (Тук се абстрахираме от въпроса дали и как изобщо може държавата да има дейност, която да не е административна!)
Изключително грубо нарушение на Конституцията и на практика нейно суспендиране би представлявал и всеки акт на всеки държавен орган, включително на Върховния съд, който, при липса на закон или законов текст, уреждащ търсенето на отговорност от държавата за следствията от даден неин незаконен акт, да принуждава гражданина да търси защита непременно по силата на закон, а не по силата пряко на чл. 7 от Конституцията.
Трето, съдът в решението си е извършил цяла поредица нарушения на материалния закон чрез следното. Той е регистрирал в него твърдението (стр. 1) в исковата молба, че е налице неиздаване на правилник по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ. Но същевременно е заявил, че издаването на правилник било представлявало нормотворческа дейност, а нормотворческата дейност не била административна.
Основен постулат в правната доктрина е, че ищецът по едно гражданско дело не е този, който определя правното основание за гледане на делото! В дело от типа на настоящото ищецът е длъжен единствено да посочи фактите на своето ощетяване, а съдът е този, който трябва да реши кое е правното основание. Вярно е, че ищецът може да поиска делото да се води на едно или друго правно основание. И в случая това аз, ищецът, съм направил. Но това искане не ангажира и не може да ангажира съда!
В случая съдът е приел, че е налице искане да бъде осъден МС заради неиздаване на нормативен акт и е определил МС като надлежно легитимиран да отговаря по реда на чл. 1 от ЗОДОВ (вж. стр. 4 в решението). Но същевременно приема, че ПОДЗАКОНОВАТА нормотворческа дейност не е административна, въпреки че тя е по делегация на ЗНСНЗ и МС не може да излиза извън рамките на закона. Така е извършено грубо нарушение на материалния закон. Защото, ако нормотворческата дейност на МС не е административна, съдът е трябвало да посочи съответен друг законов или конституционен текст като правно основание за гледане на делото! А не чл. 1 на ЗОДОВ! Обратното – това което прави съдът в случая, е тотален нонсенс! Щом нормотворческата дейност не е административна, тя не попада в полето на ЗОДОВ. И ако не е административна, е следвало делото да се гледа на друго правно основание! Такова основание, при евентуална липса на друго, при всяко положение може да бъде текстът на чл. 7 от Конституцията за отговорността на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, и при съображението за непосредственото действие на Конституцията (чл. 5, ал. 2).
Четвърто, във връзка и с горното, и със съвсем явното желание на съда да оневини държавата за нейното изключително грубо двудесетилетно противозаконно поведение, в решението той изобщо не благоволява да установи, че е налице незаконно поведение (бездействие) на държавата – неиздаване на нормативен акт. Фактите са следните:
- от влизането в сила на ЗНСНЗ през 1972 г. и на основание чл. 42, ал. 2 от него, до 1991 г. съществува правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ, който има конкретното наименование Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование (нататък ПАНРСВО). Обнародван е в “Държавен вестник”, бр. 28 от 1972 г. И тъй като съдът в решението си дори не благоволява да спомене този правилник, аз го прилагам тук и моля той да бъде приет като едно от основните доказателства по делото (Приложение 1 – ПАНРСВО)!
- ПАНРСВО е отменен през 1991 г. (Държавен вестник, бр. 27, 1991 г.). И след това, и дори до този момент, т.е. до ден-днешен, в който ЗНСНЗ все още е още в сила, друг правилник по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ не е създаван! Това представлява изключително грубо закононарушение, непрекъснато осъществявано близо две десетилетия от един от основните органи на държавата!
- Няма акт на МС или на друг орган, според който, след отмяната на ПАНРСВО, той да е заместен от друг правилник или от някакъв друг нормативен акт!
Вместо да констатира тези безкрайно ясни и очевадни факти, съдът най-безцеремонно и почти буквално преписва изключително наглите и умопомрачителни по своя идиотизъм лъжи, пуснати в действие по делото от страна на ответника Министерски съвет, според които чл. 46 от ЗНСНЗ бил нормативният документ, визиран в чл. 42, ал. 2 от същия закон (стр. 6 в решението, редове 1-2 най-горе)!
Законодотателят изрично е посочил, че за реда и начините на периодичното атестиране (най-рядко на всеки пет години) на научните работници по чл. 42, ал. 1 от ЗНСНЗ трябва да има отделен, специален правилник – и в академичната общност е всеизвестно, че този правилник е именно ПАНРСВО, който е обнародван в ДВ, 28/1972 г. и беше отменен през 1991 г. (ДВ, бр. № 27/1991). Разликата в съдържанието между Правилника за прилагане на ЗНСНЗ и ПАНРСВО е видна от различните им съдържания. Освен това не съществува и никакъв текст в закон или подзаконов акт, влязъл в сила през или след 1991 г., в който евентуално да се посочва, че отмененият през 1991 г. ПАНРСВО е заместен от Правилника за прилагане на ЗНСНЗ – след съответно негово изменение, или от някакъв друг правилник. Твърдението в обратния смисъл издава или изключително грубо непознаване на нормативната уредба – нещо недопустимо за един съд, или умишлено вписване в съдебно решение на грубо неверни факти – нещо още по-недопустимо!
В чл. 1, ал. 1 от ЗНСНЗ изрично е посочено, че ЗНСНЗ урежда научните степени и звания, условията и реда за тяхното даване и отнемане с цел да съдействува за развитие на науката и за приложение на нейните постижения в практиката. С други думи, по аргумент за обратното, ЗНСНЗ не урежда реда и начините на атестирането.
Чл. 42 ЗНСНЗ се състои от две алинеи. Според (1), научните работници подлежат на периодично атестиране не по-рядко от един път на пет години. Според (2), редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет. Двете алинеи са в Допълнителните разпоредби на закона. Съгласно чл. 32, ал. 2, т. 1 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове (ЗНА) в допълнителните разпоредби се включват правила, които са странични спрямо предмета на акта, но е необходимо да бъдат включени в него. Ergo, редът и начинът на атестирането не са в предмета на чл. 1, ал. 1 от ЗНСНЗ.
Чл. 46 ЗНСНЗ (с текст За прилагането на този закон се издава правилник, утвърден от Министерския съвет) се намира в Заключителните разпоредби на ЗНСНЗ (и не е в Допълнителните). Съгласно чл. 35, ал. 3 от Указ 883 за прилагане на ЗНА в заключителните разпоредби (а не в Допълнителните) се посочва органът, на който се възлага издаването на нормативен акт по неговото прилагане. Чл. 46 от ЗНСНЗ гласи, че за прилагането на този закон се издава правилник, утвърден от Министерския съвет. Следователно ППЗНСНЗ не се отнася до Допълнителните разпоредби, които съдържат чл. 42, който не е в предмета на ЗНСНЗ, понеже е страничен на чл. 1 ЗНСНЗ.
Допълнителните разпоредби не са Заключителните, следователно систематичното място на чл. 42 в Допълнителните разпоредби на ЗНСНЗ го изключва от Заключителните разпоредби. Обратно – щом чл. 46 е в Заключителните разпоредби, не е в Допълнителните, следователно чл. 46 не е еднакъв с чл. 42 ЗНСНЗ.
Пето, чл. 1 от ЗОДОВ гласи: "Държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност." В решението си съдът приема, че по принцип МС може да отговаря по дела с правно основание ЗОДОВ, в качеството си на орган на държавата. Но същевременно приема, че делегираната подзаконова нормотворческа дейност на МС не била административна. По този начин съдът нарушава Закона за съдебната власт (чл. 5: Съдилищата прилагат законите точно и еднакво спрямо всички) и не се съобразява с практиката на Върховния съд! Защото например в решение № 9087 от 07. 07.2009 г. на Върховния административен съд, Трето отд. по адм. дело № 9616/2008 е записано следното (вж. Приложение 2): "Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Така регламентирана отговорността е пълна, защото е за всички претърпени вреди, които съгласно чл. 4 от ЗОДОВ са в причинна връзка с незаконосъобразни актове, фактически действия или бездействия на длъжностни лица или административни органи при или по повод изпълнението на административна дейност. Административната дейност в теорията и в практиката се приема като изпълнителна дейност, която наред със съдебната и законодателната дейности са основни прояви на държавна власт. Изпълнителната дейност има различни организационно-правни форми според предметното си съдържание като НОРМОТВОРЧЕСКА, оперативно-разпоредителна по издаване на индивидуални административни актове, правозащитна, която от своя страна се свързва с разрешаване на спорове по функциониране на администрацията или налагане на санкции за неизпълнение, нарушение на административни задължения." [подч. от мен – К.К.]
От това влязло в сила решение на Върховния административен съд става ясно, че, разбира се, нормотворческата дейност на МС е административна дейност, както и че, разбира се, нормотворческата дейност е административна дейност и по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ!
Шесто, в решението е направено изключително грубо погрешно тълкуване на материалния закон, свеждащо се до това, че (стр. 5 в решението, редове 3 и 4 най-горе),
Редът за даване на научните степени и звания е регламентиран в чл. 18 – 28 от раздел IV от ЗНСНЗ.
Вярно е, че редът за даване на научните звания е регламентиран в чл. 18 – 28 от раздел IV от ЗНСНЗ. Но тези разпоредби се отнасят за случаите, когато ВЕЧЕ е налице обявен конкурс за хабилитирано научно звание в съответната научна организация и следва да се осъществи процедура в структурите на Висшата атестационна комисия (нататък ВАК) за даване на съответното научно звание. А в случая по настоящото дело изобщо НЯМА обявен конкурс (поради което е осъществено ощетяването ми) и изобщо няма каквато и да било процедура с мое участие във ВАК! А липсата на обявен конкурс се дължи на това, че не е осъществено атестиране на научноизследователската ми дейност, което е безусловно задължение на всеки научен институт съобразно с разпоредбата на чл. 42, ал. 1 ЗНСНЗ и е нещо, което се осъществява преди обявяване на конкурс и изобщо преди внасянето на документи във ВАК за осъществяване на процедура по присъждане на съответното хабилитирано звание. Съдът или не е вникнал в тези нетрудни за разбиране обстоятелства (което, ако е така, е атестат за ниска юридическа компетентност), или, по-вероятното, се мъчи умишлено да заблуждава с цел да освободи държавата от нейната отговорност! Ако налице е второто обстоятелство, подобно поведение издава страх и зависимост на един съдия от изпълнителната власт: нещо, от което могат да се направят редица изключително сериозни изводи относно морала и законосъобразността в систематичното поведение на представителите на съдебната и изпълнителната власт в тази държава.
IІІ. Неправилност на решението поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Първо, налице е грубо нарушение на съдопроизводствените правила в решението, състоящо се в това, че в онази част на съдебния акт, където следва да се посочи вярно ли е или не твърдението в исковата молба, че от страна на МС не е издаден нормативният акт “правилник за реда и начина на атестирането” съгласно с чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ, изобщо не фигурира констатация за издаването или не на “правилник за реда и начина на атестирането” съгласно с чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ! По този начин съдът не се е произнесъл по основния факт и по основния аргумент в иска, а именно, че:
(а) е налице противозаконно бездействие на ответника, състоящо се в неиздаване на правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ (след отменянето през 1991 г. на предишния правилник – ПАНРСВО);
(б) противозаконното бездействие на ответника е довело до невъзможност да се осъществи атестирането на ищеца.
Ето защо е налице непроизнасяне на съда по същината на иска!
Второ, съдът е нарушил чл. 4, ал. 1 от ГПК (Съдът е длъжен да решава делата според точния смисъл на действащите закони). Той не е обсъдил връзката между неиздаването на правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ и неатестирането на ищеца. Съдът е направил друго, също толкова недопустимо и противозаконно. Вписал е в решението невъзможното, а именно че ППЗНСНЗ е Правилник за реда и атестирането по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ. Подобно твърдение е измамливо и престъпно! ППЗНСНЗ не може да играе двойна роля – хем да е правилник по прилагане на ЗНСНЗ в неговата цялост, хем да е Правилник за реда и атестирането, който не е в предмета на ЗНСНЗ. Чл. 90 от Преходните и заключителните разпоредби на ППЗНСНЗ е изричен, че този правилник се издава въз основа на чл. 46 от ЗНСНЗ, не въз основа на чл 42 от същия закон.
Трето, съдът е нарушил чл. 4, ал. 1 от ГПК и във фундаменталната му част относно задължението на съда да решава делата според общия разум на действащите закони, когато те са непълни, неясни или противоречиви. В този аспект са налице две нарушения:
- Липсата на правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ не дава право на съда да си измисля нормативен текст, който да запълва липсата на правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ. В случая съдът е направил това – той е заявил – напълно голословно, че правилникът по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ се бил изпълнявал от ППЗНСНЗ. За да може правилникът по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ да се изпълнява от ППЗНСНЗ, следва да е налице влязъл в сила нормативен акт, с който да е постановено, че правилникът по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ се изпълнява от ППЗНСНЗ – и, съответно, да са налице промени в ППЗНСНЗ, които да му придават функции на изпълняващ ролята на правилник по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ! Такъв акт няма! Следователно съдът грубо нарушава закона, като си измисля наличието на подобен акт! Разбира се, съдът не посочва този акт (тъй като той не съществува), а приема ad hoc факт за неговото наличие. Това е грубо противозаконно поведение, и то на съд!
- Съдът приема, че ЗОДОВ не може да служи като правно основание за дело срещу държавата тогава, когато нанесените вреди от държавата на гражданина не са от административна дейност. Абстрахираме се от логичния въпрос как изобщо може държавата да има дейност, която да не е административна! Съдът, приемайки, че нормотворческата дейност не е административна, е трябвало да гледа делото не на основание чл. 1 от ЗОДОВ, а, например, на основание чл. 45-49 ЗЗД или чл. 7 от Конституцията. Съдът обаче по абсолютно нелогичен и направо абсурден начин използва чл. 1 ЗОДОВ като правно основание, с което в още един пункт изключително грубо нарушава чл. 4, ал. 1 от ГПК във фундаменталната му част относно задължението на съда да решава делата според общия разум на действащите закони тогава, когато те са непълни, неясни или противоречиви.
Вместо да констатира съвършено очевидната и обективната истина, състояща се в това, че не е налице правилник по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ – и съответно, е налице противоправно поведение на ответника, съдът издига съвършено невярната и направо умопомрачителна теза, че, видите ли, всъщност не било налице деликт, защото вместо да приеме правилник по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ Министерският съвет бил приел правилник по чл. 46 на ЗНСНЗ. Работата е там, че, разбира се, правилникът по чл. 46 на ЗНСНЗ не е правилник за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ, а е правилник за прилагането на ЗНСНЗ, който няма нищо общо с правилника за реда и начините на атестирането по чл. 42, ал. 2 на ЗНСНЗ и, разбира се, никога не е отменян.
Четвърто, налице е и съществено процесуално нарушение на чл. 4, ал. 2 ГПК, според който: "Съдът е длъжен да прилага закона точно и еднакво спрямо всички."
В случая съдът фаворизира държавата в лицето на Министерския съвет! Неправилно – или от некомпетентност, или най-вероятно умишлено, той прави изключително грубо неверни интерпретации на закона в полза на Министерския съвет, ответник по делото. А този ответник, вместо да се държи като авторитетен държавен орган, гарант на законността, не само не признава, че е нагъл нарушител на закона – погазвал в продължение на близо две десетилетия вмененото му задължение да издаде нормативен акт, но дори вкарва в употреба по делото умопомрачителна лъжа! Цитат от стр. 2 на решението:
Ответникът […] сочи, че не е налице противоправно поведение на МС, тъй като в изпълнение на ЗНСНЗ е приел правилник за прилагане на ЗНСНЗ, а разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ не сочи задължение на МС да приеме Правилник за реда и начините за атестиране на учените.
Ако се наложи това дело да бъде гледано и в Страсбург – нещо, което и без това е вече твърде вероятно, всички тези факти, издаващи беззаконието в поведението на Министерския съвет, позволяващ си да нарушава закона и да не издава правилник в продължение на две десетилетия, а същевременно и изключително ниският морал на един от основните държавни органи, ще бъдат представени там по съответния необходим, законосъобразен и адекватен начин!
Да припомним точно какво гласи чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ: "Редът и начинът на атестирането се определят с правилник, утвърден от Министерския съвет."
Лъжата, изказана както от ответника Министерски съвет, така и от съда, че този текст не бил сочел задължение да се приеме правилник за реда и начините за атестиране на учените – е изключителна по своята наглост! И какво сочи този текст, ако не безусловно задължение? Право на Министерския съвет да отмени през 1991 г. правилника и след това близо две десетилетия да не приема друг? По този пункт тук следва специално да се вземе предвид обстоятелството, че становището на представителя на държавата, Прокуратурата, която е страна по делото, е, че исковете по делото са основателни!
Пето, по делото не са взети предвид няколко решаващи за казуса доказателства, които при това се състоят не в какво да е, а във влезли в сила решения на Върховния и касационен съд и на Софийския апелативен съд!
От тези решения е видно, че Институтът за български език при БАН е осъден по две дела за периода от 1988 до 1997 г. заради неатестирането ми и, като следствие от това, необявяването на конкурс за старши научен сътрудник втора степен. Наистина, както е видно от първоначалния ход на настоящото дело, а именно гр.д. № 12074/2002 на СРС, ГК, I-во ГО, 34 състав (вж. и протоколите от заседанията преди даване ход по същество), а и от самото решение по него (№ 42 от 18.02.2003 г.) – доказателства изобщо не бяха допуснати! По този начин беше извършено повече от епохално закононарушение: ищецът предявява иск, съдията изобщо не допуска доказателствата му, след което издава решение – № 42 от 18.02.2003! Това решение към днешна е отменено като недопустимо (разгледан непредявен иск) с решение от 21.12.2009 г. на СГС, II-В въззивен състав по гр.д. № 1613/2006 (Приложение 3 – делото в момента е висящо пред ВКС.) От решение № 42 от 18.02.2003 г. по гр.д. № 12074/2002 на СРС, ГК, I-во ГО, 34 състав се вижда изключително незаконосъобразното поведение на съдийката Г. Михайлова по това дело – поведение, което доведе до протакането му вече повече от осем години само на първа инстанция и до разделянето му на две дела.
Разделянето може да има юридическа логика, но същевременно става така, че в настоящото дело, което е само срещу Министерския съвет, се заличава логиката на исковата молба и се губи връзката с незаконосъобразното поведение и на ответниците по иска Институт за български език и Българска академия на науките, първият от които не осъществява атестация, а вторият не приема критерии и методика за атестиране на учените по чл. 58 от Устава на БАН. Така или иначе, доколкото не е ясно дали горните доказателства по делото – важни за казуса влезли в сила осъдителни решения срещу Института за български език, са допуснати в производството по настоящото дело (гр.д. № 10037/06, на СРС, ГК, I-во ГО, 41 с-в), а и доколкото тези осъдителни решения срещу Института за български език изобщо не са споменати в атакуваното тук решение (и с това е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, ако решенията са приети като доказателства по делото), с настоящия документ аз отново депозирам тези решения (Приложения 4, 5, 6, 7, 8) и моля те да бъдат приети като основни доказателства във второинстанционното производство по делото!
От тези решения (Приложения 4, 5, 6, 7, 8) става ясна същината на казуса. Съгласно с чл. 42 от ЗНСНЗ всяка академична институция е длъжна да осъществява атестация на всеки научен работник най-рядко веднъж на всеки пет години. Видно от решенията, такава атестация не е осъществена спрямо мен в Института за български език при БАН през периода 1988-1997 г. т.е., налице е противоправно поведение на ответника. В решенията е установено, че, ако ответникът-институт беше изпълнил задълженията си, той щеше да установи, че научноизследователската ми дейност отговаря на изискванията за придобиване на научното звание старши научен сътрудник втора степен и щеше да обяви конкурс за това научно звание, с което правата ми да получа атестация на работата си, а оттам професионално признание и получаване на по-високо научно звание, щяха да бъдат уважени – чрез предоставянето ми на възможност да участвам в конкурс във ВАК. И едва след това, след обявен от Института за български език конкурс за старши научен сътрудник втора степен, ВАК щеше да влезе в ролята си да проведе конкурс. С противозаконното неатестиране на работата ми, а, като следствие от това, и с необявяването на конкурс за старши научен сътрудник втора степен ответникът Институт за български език ми нанесе имуществени и неимуществени щети за цели десет години (1988-1997 г.), които според решенията по съответните дела е осъден да репарира. А настоящото дело, чието първоинстанционно решение е атакувано чрез настоящата жалба, е за следващия период, от 1997 до 2000 г., в който, както се посочва в атакуваното решение (вж. следващия абзац), не е осъществена атестация на научноизследователската ми дейност.
Шесто, в атакуваното тук решение (стр. 3) е записано: "Не е спорно в производството обстоятелството, че за периода 01.08.1997 г. до 26.07.2000 г. Кабакчиев не е бил атестиран като научен работник и не е бил повишаван в звание “старши научен сътрудник II степен”."
Това обстоятелство е вярно, но, от гледна точка на изискването на чл. 42 ЗНСНЗ за атестиране най-рядко веднъж на всеки пет години и поради нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на редица доказателства, съдът не е констатирал дали аз, ищецът, съм бил атестиран или не в предишните месеци и години – преди периода 01.08.1997 – 26.07.2000 г., за да може да се направи законосъобразен извод относно наличието или не на нарушение на чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ и за исковия период по настоящото дело. Тук съдът допуска поредно нарушение на съдопроизводствените правила с това, че не обсъжда присъстващите в делото други доказателства (включително влезли в сила съдебни решения), от които е видно, че аз не съм атестиран и през периода преди 01.08.1997 г.
ІV. Необоснованост.
Основната необоснованост в решението се състои в това, че съдът е приел, че нормотворческата дейност на Министерския съвет не е административна, но въпреки това е гледал делото с правно основание чл. 1 от ЗОДОВ – и го е решил на това основание. Щом искът е за следствия от неосъществена нормотворческа дейност на Министерския съвет, а нормотворческата дейност не е административна (според решението), съдът е трябвало да гледа делото на друго правно основание.
Петитум
Моля процесното решение да бъде отменено като незаконосъобразно, и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат уважен искът ми, с всички произтичащи от това законови следствия.
Доказателствени искания.
Гласни. Моля да бъде допуснат един свидетел при довеждане, който да даде показания относно претърпените от мен неимуществени вреди.
Писмени доказателства.
1. Правилник за атестиране на научните работници и специалисти с висше образование, обн. в “Държавен вестник”, бр. 28 от 1972 г. 2. Решение № 9087 от 07.07.2009 г. на ВАС, Трето отд. по адм. дело № 9616/2008. 3. Решение от 21.12.2009 г. по гр.д. № 1613/2006 на СГС, II-В въззивен състав. 4. Решение № 87 от 20.07.2000 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 1112/1999 г. 5. Решение от 30.11.2000 г. на САС, Втори състав, по гр.д. № 1770/2000 г. 6. Решение № 454/13.05.2002 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 697/2001 г. 7. Решение от 24.07.2003 г. на САС, Втори състав, по гр.д. № 1925/2002 г. 8. Решение № 211/05, от 23.06.2005 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, по гр.д. № 2630/2003 г.
12.04.2010 г. София Подпис:
петък, 12 март 2010 г.
ПОРЕДНО ЗАЯВЛЕНИЕ ДО ВКС С ИСКАНЕ НА ОТВОДИ
Документ с вх. № 2501/12.03.2010 г. на Върховния касационен съд
До: Върховния касационен съд, по жалба с вх. № 10444/30.12.2009 г., гр.д. ВКС, IV гр.отд., № 161/2010
ЗАЯВЛЕНИЕ – С ИСКАНЕ НА ОТВОДИ
от: Красимир Янков Кабакчиев, д.ф.н., страна по делото
Правно основание: чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК; чл. 22, ал. 2 от ГПК; чл. 23, ал. 1 и 2 от ГПК
Дами и господа съдии,
Първо, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Елса Ташева, Надежда Зекова, Златка Русева!
Тези три лица участваха в издаването на грубо противозаконен акт – решение № 2791/05, издадено на 03.04.2006 г. от ВКС, IV гр.отд. по гр.д. 2312/2004, според което през периода 1995-2000 г. моята научноизследователска дейност в БАН била атестирана. Налице е предходно влязло в сила решение № 211/05 от 23.06.2005 г. по гр.д. 2630/2003 на ВКС, IV гр. отд., според което моята научноизследователска дейност в БАН не е атестирана през периода 1992-1997 г. и по тази причина е осъден институт при БАН! Няма как научноизследователската дейност в БАН на един и същ човек да е едновременно неатестирана и атестирана през периода 1995-1997 г.!
Второ, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Симеон Чаначев, Капка Юстиниянова, Борислав Белазелков, Веска Райчева, Мария Иванова!
Тези пет лица участваха в издаването на грубо противозаконен съдебен акт – определение № 78/05.04.2007 г., с което по един грубо незаконен начин беше отказано правосъдие по моя молба за отмяна (с вх. № ВКС 13330/20.04.2006 г.) на противозаконното решение № 2791/05, издадено на 03.04.2006 г. от ВКС, IV гр.отд. по гр.д. 2312/2004! Издадено беше определение за прекратяване на делото на базата на едно изключително нагло по своята неистинност твърдение, че не съм изпълнил разпореждане на съда! Всъщност, от документацията по делото се вижда, че, от една страна, аз съм изпълнил разпореждането на съда (с цел улесняване на производството), а, от друга страна, съдът нямаше право да предявява това разпореждане!
Трето, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Жанета Найденова, Светла Цачева, Албена Бонева!
Тези три лица участваха в издаването на грубо противозаконен съдебен акт – определение № 96/04.02.2009 на ВКС, ГК, 4-то отд., по гр.д. № 5045/2008, което се базира на повече от умопомрачителното по своята противоправност твърдение, че правилникът за реда и начина на атестирането по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ се бил изпълнявал от Правилника за прилагане на ЗНСНЗ!
Четвърто, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Надя Зяпкова, Любка Богданова, Жива Декова!
Тези три лица участваха в издаването на грубо противозаконен съдебен акт – определение № 966/24.07.2009 по гр.д. № 660/2009 на ВКС, III гр.отд., което се базира на умопомрачителното по своята противоправност твърдение, че дейността на Министерския съвет в изпълнение на законовата делегация за приемане на нормативни актове, не била съставлявала административна дейност по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ!
Пето, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Надежда Зекова, Вска Райчева, Светла Бояджиева!
Тези три лица участваха в издаването на противозаконен съдебен акт – определение № 1708/29.12.2009 по гр.д. № 1564/2009 на ВКС, 4-то гр.отд., с който се отказва правосъдие срещу Министерския съвет заради това, че Висшата атестационна комисия била правосубектна организация – въпреки че както по делото, така и изобщо в България няма абсолютно никакви доказателства за това, че Висшата атестационна комисия е правосубектна организация. Лицата Зекова и Райчева фигурират и в по още едно незаконно решение на ВКС против мен – описани по-горе. Тяхното участие в гр.д. № 1564/2009 на ВКС, 4-то гр.отд. е нагло. Те е трябвало да си направят самоотвод, тъй като са участвали в противозаконно решение срещу мен, и знаят това прекрасно. Освен това на тях не им е и наложен отвод, въпреки че отводът им по това дело е поискан от мен – в заявление до председателя на ВКС с вх. № ВКС 9334/26.10.2009 г. Освен това лицето Бояджиева е автор на съдебно решение на Софийския градски съд по мое (и на съпругата ми) дело, с което е отказано правосъдие срещу Българската национална телевизия. На втора и трета инстанция БНТ е осъдена, решението на Бояджиева е отменено.
Видно от всички тези случаи, може да се каже, че на практика в България НЯМА ПРАВОСЪДИЕ! Унищожителните критики на органите на Европейския съюз срещу българската така наричаща се съдебна система са много точни – и те ще бъдат допълнени с моите данни за беззаконие дори в самия Върховен съд, една част от тях присъстват и в това заявление.
Шесто, в случай че не бъде осъществен самоотвод от страна на гореупоменатите лица на основание чл. 22 от ал. 1, т. 6 от ГПК, моля да бъде приложен чл. 23, ал. 1 и да бъде НАЛОЖЕН отвод на всички тях от гр.д. № 161/2010 на ВКС, IV гр.отд. – по подробно изложените вече съображения!
12 март 2010 г., София, подпис:
До: Върховния касационен съд, по жалба с вх. № 10444/30.12.2009 г., гр.д. ВКС, IV гр.отд., № 161/2010
ЗАЯВЛЕНИЕ – С ИСКАНЕ НА ОТВОДИ
от: Красимир Янков Кабакчиев, д.ф.н., страна по делото
Правно основание: чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК; чл. 22, ал. 2 от ГПК; чл. 23, ал. 1 и 2 от ГПК
Дами и господа съдии,
Първо, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Елса Ташева, Надежда Зекова, Златка Русева!
Тези три лица участваха в издаването на грубо противозаконен акт – решение № 2791/05, издадено на 03.04.2006 г. от ВКС, IV гр.отд. по гр.д. 2312/2004, според което през периода 1995-2000 г. моята научноизследователска дейност в БАН била атестирана. Налице е предходно влязло в сила решение № 211/05 от 23.06.2005 г. по гр.д. 2630/2003 на ВКС, IV гр. отд., според което моята научноизследователска дейност в БАН не е атестирана през периода 1992-1997 г. и по тази причина е осъден институт при БАН! Няма как научноизследователската дейност в БАН на един и същ човек да е едновременно неатестирана и атестирана през периода 1995-1997 г.!
Второ, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Симеон Чаначев, Капка Юстиниянова, Борислав Белазелков, Веска Райчева, Мария Иванова!
Тези пет лица участваха в издаването на грубо противозаконен съдебен акт – определение № 78/05.04.2007 г., с което по един грубо незаконен начин беше отказано правосъдие по моя молба за отмяна (с вх. № ВКС 13330/20.04.2006 г.) на противозаконното решение № 2791/05, издадено на 03.04.2006 г. от ВКС, IV гр.отд. по гр.д. 2312/2004! Издадено беше определение за прекратяване на делото на базата на едно изключително нагло по своята неистинност твърдение, че не съм изпълнил разпореждане на съда! Всъщност, от документацията по делото се вижда, че, от една страна, аз съм изпълнил разпореждането на съда (с цел улесняване на производството), а, от друга страна, съдът нямаше право да предявява това разпореждане!
Трето, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Жанета Найденова, Светла Цачева, Албена Бонева!
Тези три лица участваха в издаването на грубо противозаконен съдебен акт – определение № 96/04.02.2009 на ВКС, ГК, 4-то отд., по гр.д. № 5045/2008, което се базира на повече от умопомрачителното по своята противоправност твърдение, че правилникът за реда и начина на атестирането по чл. 42, ал. 2 от ЗНСНЗ се бил изпълнявал от Правилника за прилагане на ЗНСНЗ!
Четвърто, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Надя Зяпкова, Любка Богданова, Жива Декова!
Тези три лица участваха в издаването на грубо противозаконен съдебен акт – определение № 966/24.07.2009 по гр.д. № 660/2009 на ВКС, III гр.отд., което се базира на умопомрачителното по своята противоправност твърдение, че дейността на Министерския съвет в изпълнение на законовата делегация за приемане на нормативни актове, не била съставлявала административна дейност по смисъла на чл. 1 от ЗОДОВ!
Пето, на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и чл. 22, ал. 2 ГПК, моля да бъде осъществен самоотвод от горепосоченото дело на следните съдии от Върховния касационен съд:
Надежда Зекова, Вска Райчева, Светла Бояджиева!
Тези три лица участваха в издаването на противозаконен съдебен акт – определение № 1708/29.12.2009 по гр.д. № 1564/2009 на ВКС, 4-то гр.отд., с който се отказва правосъдие срещу Министерския съвет заради това, че Висшата атестационна комисия била правосубектна организация – въпреки че както по делото, така и изобщо в България няма абсолютно никакви доказателства за това, че Висшата атестационна комисия е правосубектна организация. Лицата Зекова и Райчева фигурират и в по още едно незаконно решение на ВКС против мен – описани по-горе. Тяхното участие в гр.д. № 1564/2009 на ВКС, 4-то гр.отд. е нагло. Те е трябвало да си направят самоотвод, тъй като са участвали в противозаконно решение срещу мен, и знаят това прекрасно. Освен това на тях не им е и наложен отвод, въпреки че отводът им по това дело е поискан от мен – в заявление до председателя на ВКС с вх. № ВКС 9334/26.10.2009 г. Освен това лицето Бояджиева е автор на съдебно решение на Софийския градски съд по мое (и на съпругата ми) дело, с което е отказано правосъдие срещу Българската национална телевизия. На втора и трета инстанция БНТ е осъдена, решението на Бояджиева е отменено.
Видно от всички тези случаи, може да се каже, че на практика в България НЯМА ПРАВОСЪДИЕ! Унищожителните критики на органите на Европейския съюз срещу българската така наричаща се съдебна система са много точни – и те ще бъдат допълнени с моите данни за беззаконие дори в самия Върховен съд, една част от тях присъстват и в това заявление.
Шесто, в случай че не бъде осъществен самоотвод от страна на гореупоменатите лица на основание чл. 22 от ал. 1, т. 6 от ГПК, моля да бъде приложен чл. 23, ал. 1 и да бъде НАЛОЖЕН отвод на всички тях от гр.д. № 161/2010 на ВКС, IV гр.отд. – по подробно изложените вече съображения!
12 март 2010 г., София, подпис:
събота, 13 февруари 2010 г.
СЪДЕБНА СИСТЕМА. ЕЛАТЕ ГИ ВИЖТЕ! (6)
Вчера публикувах едно решение на Софийския градски съд по едно от делата ми срещу нещата, наречени Институт за български език при БАН, БАН и Министерски съвет - всичките те населени от безхаберници и/или нагли нарушители на закона. Решението е правилно и точно, то е тук:
http://kkabakciev.blogspot.com/2010/01/5.html
В това решение обаче се говори за предходното решение по делото, издадено от Софийския районен съд, което с второинстанционното решение е обявено за недопустимо - и е отменено.
Помислих си, че е редно интересуващите се от този въпрос да имат на разположение и отмененото решение. Можете да го видите тук (в съответната релевантна част) в целия му блясък. Според това решение на така наричащата се съдийка Геника Михайлова аз съм предявил иск за следствията от това, че не е била атестирана научноизследователската ми дейност и не е обявен конкурс за старши научен сътрудник втора степен. Обаче иначе аз през исковия период съм бил работел в онзи така наречен институт на длъжност - внимавайте добре - старши научен сътрудник ПЪРВА степен. С други думи, аз съм бил професор, обаче се жалвам пред съда, че не съм станал ... доцент. (За справка всеки може да види съответните текстове на Закона за научните степени и научните звания и да разбере какво е това "старши научен сътрудник втора степен" и какво е "старши научен сътрудник първа степен".)
Казано с други думи, така наричащата се съдийка Геника Михайлова гледа съдебен спор, решава го, обаче не благоволява дори да отвори и да прочете какъв е законът! Тя дори приписва на криминалния институт заявление, че аз съм бил работел в него като професор ("старши научен сътрудник първа степен"). Пише (вж. стр. 1 на "решението" - оригинални правопис и пунктуация): Първият ответник, Института за български език при БАН признава това, че ищецът е заемал при него длъжността "старши научен сътрудник първа степен".
Не, това не е печатна или случайна грешка! Казва го на няколко места в решението (вижте това сами)! Именно затова решението е отменено. Осем години, след като е издадено ...
Всъщност през исковия период по обсъжданото тук дело, а и през всичките 17 години на работата ми в криминалния институт, аз бях "научен сътрудник втора степен" - длъжност, която се дава на начеващи в науката. Умишлено неатестиран от шайка профани, престъпници и дебили, притежатели на научни степени и звания! Умишлено необявен конкурс за съответно хабилитирано звание! За десет от тези 17 години институтът е осъден! И в същото време аз съм учен с огромни приноси в науката, с международен авторитет, автор на теория за фундаменталнии общоезикови закономерности:
http://www.springer.com/linguistics/semantics/book/978-0-7923-6538-9
Постижения, с които не може да се похвали целият така наречен институт, за целия период на съществуването си, 68 години!
За какво говорим?
Говорим за същото.
Съдебна система. Елате ги вижте!
Академична система. Елате ги вижте!
Самата така наречена съдийка Геника Михайлова, разбира се, е продукт на тази система!
Само ще добавя, че, видно от самото решение, искът ми по делото е предявен през 2002 г., днес сме 2010 г., тоест осем години по-късно, и съгласно с текста на наскоро издаденото решение на СГС, което е правилно и точно, делото се връща отново в първоинстанционния съд.
Извинявайте много, аз съм вече почти на 56 г. Делата ги започнах, когато бях на 36 години. До този момент, видно и от някои публикувани в пресата статии -
http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2006/01/29/187378_paragraf_399_ili_pravova_durjava_li_e_bulgariia/
http://www.politika.bg/article?id=13784 -
аз, осъдил криминалния така наречен институт за периода 1988 - 1992 г., не съм получил и една стотинка от обезщетението, което ми е присъдено от съд за този период - за престъпление, извършено от комуноварварската некадърна и профанска шайка, наречена научен съвет на Института за български език при БАН, състоящо се в умишлено неатестиране!
Криминалният институт е осъден и за втория период, а именно 1992-1997 г., а за третия исков период (по обсъжданото тук дело) - 1997-2000 г. ДЕЛОТО, МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ТЕПЪРВА ЗАПОЧВА!
За какво говорим ли?
Говорим за същото.
Съдебна система. Елате ги вижте!
Академична система. Елате ги вижте!
Но говорим още и за това, че това нещо тук не е държава!
Това нещо тук е една истинска кочина!
петък, 12 февруари 2010 г.
ЗНАЧИ - МОЖЕ! Едно правилно и точно решение на съд!
На 04 декември 2009 г. публикувах тук, в блога, съобщение, озаглавено "ЩЕ ИМА ЛИ НОВ ЗАГОВОР В СЪДА ЗА ОНЕВИНЯВАНЕ НА БАН?" Това беше едно мое заявление - писмена защита по предстоящото за решаване гражданско дело № 1613/2006 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, 2 "в" въззивен състав. В тази писмена защита отправих предупреждение към съда да не се извършва престъпление!
Ето линк към заявлението:
http://kkabakciev.blogspot.com/2009/12/blog-post.html
Налице е решение по делото. И в него не само, че няма престъпление, то дори е правилно и точно.
Браво на този съдебен състав!
Тук виждате решението - публикувам го без коментар. А в следващо съобщение ще коментирам начина, по който това правилно и точно съдебно решение е посрещнато от така наричащия се председател на така наричащата се Българска академия на науките - една институция, която би трябвало да е образец на законност и уважение към принципите на правовата държава! Но не е!
петък, 29 януари 2010 г.
Дадох под съд Председателя на ВКС
Чрез: Председателя на Върховния касационен съд
До: Върховния административен съд
ЖАЛБА
от: Красимир Янков Кабакчиев, дфн
против: мълчалив отказ на Председателя на ВКС по мое заявление с искане за отводи с № 9334/26.10.2009 г. по регистъра на ВКС
Уважаеми Върховни съдии,
Подадох по реда на Глава осма, Раздел ІІ АПК Заявление до Председателя на Върховния касационен съд със следното съдържание (в резюме):
1. На основание ГПК, чл. 22, ал. 1, т. 6; ГПК, чл. 22, ал. 2; ГПК, чл. 23, ал. 1 и 2. да бъде осъществен самоотвод или – при отказ за самоотвод – да бъде наложен отвод на група съдии по гр.д. № 1564/09, ВКС, IV Гр.отд., а именно Елса Ташева, Надежда Зекова, Златка Русева, Симеон Чаначев, Капка Юстиниянова, Борислав Белазелков, Реска Райчева, Мария Иванова, Жанета Найденова, Светла Цачева, Албена Бонева, Надя Зяпкова, Любка Богданова, Жива Декова.
2. Председателят на ВКС да сезира Висшия съдебен съвет за възбуждане на дисциплинарни производства по отстраняване от длъжност на посочените съдии.
Двумесечният срок за отговор по реда на АПК изтече на 25.12.2009 г. Не последва произнасяне.
Петитум: Съдът да отмени мълчаливия отказ и да върне преписката със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона.
Прилагам: (1) Заявление с искане на отводи № 9334/26.10.2009 г. по регистъра на ВКС; (2) Копие от заявлението и тази жалба за ответника.
04.01.2010 г., София Подпис:
До: Върховния административен съд
ЖАЛБА
от: Красимир Янков Кабакчиев, дфн
против: мълчалив отказ на Председателя на ВКС по мое заявление с искане за отводи с № 9334/26.10.2009 г. по регистъра на ВКС
Уважаеми Върховни съдии,
Подадох по реда на Глава осма, Раздел ІІ АПК Заявление до Председателя на Върховния касационен съд със следното съдържание (в резюме):
1. На основание ГПК, чл. 22, ал. 1, т. 6; ГПК, чл. 22, ал. 2; ГПК, чл. 23, ал. 1 и 2. да бъде осъществен самоотвод или – при отказ за самоотвод – да бъде наложен отвод на група съдии по гр.д. № 1564/09, ВКС, IV Гр.отд., а именно Елса Ташева, Надежда Зекова, Златка Русева, Симеон Чаначев, Капка Юстиниянова, Борислав Белазелков, Реска Райчева, Мария Иванова, Жанета Найденова, Светла Цачева, Албена Бонева, Надя Зяпкова, Любка Богданова, Жива Декова.
2. Председателят на ВКС да сезира Висшия съдебен съвет за възбуждане на дисциплинарни производства по отстраняване от длъжност на посочените съдии.
Двумесечният срок за отговор по реда на АПК изтече на 25.12.2009 г. Не последва произнасяне.
Петитум: Съдът да отмени мълчаливия отказ и да върне преписката със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона.
Прилагам: (1) Заявление с искане на отводи № 9334/26.10.2009 г. по регистъра на ВКС; (2) Копие от заявлението и тази жалба за ответника.
04.01.2010 г., София Подпис:
понеделник, 4 януари 2010 г.
СЪДЕБНА СИСТЕМА. ЕЛАТЕ ГИ ВИЖТЕ! (5)
Отдавна тук, в блога ми за българската така наречена съдебна система, съм описал идиотското съдебно решение на състав на САС, според което правилникът за реда и начина на атестиране на научните работници по чл. 42, ал. 2 ЗНСНЗ се бил изпълнявал от правилника за прилагане на ЗНСНЗ:
http://kkabakciev.blogspot.com/2009_06_01_archive.html
Беше внесен от моя страна иск (изготвен от блестящия юрист Петър Дошков, магистър по право и доктор по езикознание) за тълкувателно решение на идиотското решение:
http://kkabakciev.blogspot.com/2009_09_01_archive.html
В края на ноември 2009 г. състав на Софийския апелативен съд се произнесе с решение по този иск ето по този начин:
Така наричащите се апелативни съдии отказват да тълкуват собственото си решение, тъй като според тях на тълкуване не били подлежали мотивите на едно съдебно решение, а само диспозитивът! Обърнете, моля, специално внимание на факта, че решението е подписано без каквито и да било уговорки и от "голямата синя демократка" Куцкова!
Днес, в първия ден на Новата година (ЧНГ на всички нормални хора - дано да е добра), внесох следната касационна жалба с вх. № 9/04.01.2010 г. на САС (отново изготвена от Дошков, сърдечни благодарности):
Чрез: Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, Четвърти състав
До: Върховния касационен съд
КАСАЦИОННА ЖАЛБА
срещу: решение от 20.11.2009 г. на САС, ГК, Четвърти състав, гр.д. № 2094/2007
от: Красимир Янков Кабакчиев, дфн [...]
Уважаеми Върховни съдии,
Подадох молба за тълкувателно решение по гр. дело № 2094 по описа на САС за 2007 г.
САС постанови свое НЕДОПУСТИМО решение от 20.11.2009 г. по описа за 2009 г., с което се отказва правосъдие. Волята на всеки съд е в мотивите му – съобразителна част. Тълкуването изхожда от мотивите на съда – Ж.Сталев, БГПП, 1994 г., с. 441. Тълкуването на неясно решение е форма на авторитетно тълкуване, която е всеобщо важима и обвързва всички държавни институции.
Въпросният съдебен състав за първи път в историята на българското процесуално право постановява, че се тълкува САМО диспозитивът (а не мотивите) на съдебното решение, и щом той потвърждава диспозитива на първоинстанционното решение по гр. дело пред СГС, процесното решение не се нуждае от тълкуване.
Петитум: ВКС да обезсили процесното недопустимо решение и да върне делото за тълкувателно решение, постановено от друг състав на Софийския апелативен съд.
04.01.2010 г., София, подпис:
http://kkabakciev.blogspot.com/2009_06_01_archive.html
Беше внесен от моя страна иск (изготвен от блестящия юрист Петър Дошков, магистър по право и доктор по езикознание) за тълкувателно решение на идиотското решение:
http://kkabakciev.blogspot.com/2009_09_01_archive.html
В края на ноември 2009 г. състав на Софийския апелативен съд се произнесе с решение по този иск ето по този начин:
Така наричащите се апелативни съдии отказват да тълкуват собственото си решение, тъй като според тях на тълкуване не били подлежали мотивите на едно съдебно решение, а само диспозитивът! Обърнете, моля, специално внимание на факта, че решението е подписано без каквито и да било уговорки и от "голямата синя демократка" Куцкова!
Днес, в първия ден на Новата година (ЧНГ на всички нормални хора - дано да е добра), внесох следната касационна жалба с вх. № 9/04.01.2010 г. на САС (отново изготвена от Дошков, сърдечни благодарности):
Чрез: Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, Четвърти състав
До: Върховния касационен съд
КАСАЦИОННА ЖАЛБА
срещу: решение от 20.11.2009 г. на САС, ГК, Четвърти състав, гр.д. № 2094/2007
от: Красимир Янков Кабакчиев, дфн [...]
Уважаеми Върховни съдии,
Подадох молба за тълкувателно решение по гр. дело № 2094 по описа на САС за 2007 г.
САС постанови свое НЕДОПУСТИМО решение от 20.11.2009 г. по описа за 2009 г., с което се отказва правосъдие. Волята на всеки съд е в мотивите му – съобразителна част. Тълкуването изхожда от мотивите на съда – Ж.Сталев, БГПП, 1994 г., с. 441. Тълкуването на неясно решение е форма на авторитетно тълкуване, която е всеобщо важима и обвързва всички държавни институции.
Въпросният съдебен състав за първи път в историята на българското процесуално право постановява, че се тълкува САМО диспозитивът (а не мотивите) на съдебното решение, и щом той потвърждава диспозитива на първоинстанционното решение по гр. дело пред СГС, процесното решение не се нуждае от тълкуване.
Петитум: ВКС да обезсили процесното недопустимо решение и да върне делото за тълкувателно решение, постановено от друг състав на Софийския апелативен съд.
04.01.2010 г., София, подпис:
Абонамент за:
Публикации (Atom)
